Ладията на Харон

Мърсър огледа оскъдно осветеното пространство в дъното на шахтата. Овалното помещение беше голямо. Половината беше запълнено с машини, които имаха такъв вид, сякаш бях излезли от кошмарите на умопобъркан водопроводчик. Беше невъзможно да се проследи криволичещия път дори на една от стотиците тръби с безброй клапани, измервателни уреди и разклонения. Встрани от преплетената джунгла от стомана имаше нисък тезгях с вратички и почти празна лавица за инструменти. Подът беше дъсчен, но имаше няколко решетки, през които можеше да се стигне до още по-ниските нива.

— Препрочитам «Война и мир». Какво мислиш, че правя? И аз съм затворник като теб. — Аги излезе от голям метален шкаф и застана под светлината на слабата крушка.

Мърсър скочи на пода, бързо се приближи до нея, взе я в обятията си и впи устни в нейните, като я целуваше трескаво, сякаш нищо друго на света нямаше значение.

След минута тя отстъпи назад задъхана.

— Това пък какво беше?

— Не знам — глуповато се усмихна той. — Но не можеш да отречеш, че беше хубаво.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам, но не си избрал много романтично място, за да изразиш чувствата си. — Смарагдовозелените и очи блестяха, макар че беше изтощена от изпитанията, които бе преживяла.

— Добре ли си?

Аги кимна. Мърсър я попита откога е на петролната платформа.

— Отвлякоха ме на паркинга пред хотела ти, след като те напуснах. Нападнаха ме двама мъже. Убиха гост на хотела и после ме откараха с микробус. Упоиха ме и когато дойдох на себе си, бях тук. — Гласът и беше силен и изпълнен с решителност, но тя изглеждаше крехка и беззащитна като дете. В същото време обаче беше толкова женствена, че Мърсър забрави за положението, в което се намираха, и открадна една минута, за да я гледа. Аги се почувства неудобно и нервно прокара пръсти през късата си коса.

— Не ме гледай — каза тя. — Изглеждам ужасно.

— Напротив. Красива си — задъхано каза той, смутен от емоционалната си реакция на нейното присъствие, а после отмести очи от нея и набързо огледа помещението. — Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук и да ги спрем. Имаш ли представа какво смятат да правят ПАПС?

— Не знаех, докато не говорих с онова извратено руско копеле. Той ми каза как с помощта на ПАПС ще замрази петрола в тръбопровода.

— Това е само половината истина. Кериков смята да го взриви и да разлее петстотин хиляди варела суров петрол из цяла Аляска.

Аги пребледня, обезпокоена за природата, която обичаше.

— Господи, не. Не може да го направи.

— Опасявам се, че може и ще го стори, освен ако не му попречим. Твоят приятел е замесен в тази история от самото начало.

— Абсурд. — Аги автоматично защити Ян Верховен. — Повярвах на Кериков, когато ми каза, че Ян е помогнал да прикрепят контейнерите с течен азот, но той никога не би позволил петролопроводът да бъде разрушен и съдържанието му да се разлее. Би предпочел да умре.

— Възможно е да не знае за плановете на Кериков — съгласи се Мърсър. — Но това не означава, че не е доброволен съучастник в най-големия саботаж в историята. А сега трябва да проверя как да накарам асансьора да заработи.

— Вече опитах. Захранването към контролните уреди за нагоре е прекъснато и няма как да съединим веригата — авторитетно заяви Аги. — Предполагам, че прекъсвачът в най-горната кутия е изключен.

Мърсър изпита леко мъжко превъзходство, като мислеше, че тя вероятно не разбира от електротехника, и той някак ще съумее да свърже висящите от таблото жици. Аги го наблюдаваше със снизходителна подигравателна усмивка.

— Мислех, че имаш научна степен по науките за опазване на околната среда.

— Магистърска. Баща ми настоя да следвам механоинженерство и електроинженерство.

— Сериозно?

— Всичко беше част от големия му план да ме подготви да поема контрола над «Петромакс Ойл». Разбира се, той знае, че няма да го направя, но продължава да храни надежди, че ще се откажа от природозащитната дейност.

— Добре. А втората възможност?

— Каква е тя?

— Не знам. По дяволите, нямам представа дори къде се намираме.

Аги възприе ролята на бъбрив екскурзовод.