Ладията на Харон

Мърсър не се бе изцапал, но за малко да го направи. Той лежеше върху мрежата и се опитваше да си поеме дъх. Сърцето блъскаше лудешки в гръдния му кош. Внезапността на блъскането го бе паникьосала повече от падането. Всичко стана много бързо и неочаквано. Мърсър разбра, че преди края на нощта отново ще полети от площадката, и този път няма да има предпазна мрежа.

И се оказа прав.

Задълженията на началника на екипа от работници на голяма петролна платформа като «Омега» са предимно бюрократични. Ето защо, каютата му беше просторна и удобна, същински апартамент в луксозен хотел.

Иван Кериков седеше на мек зелен диван с чаша и пура в ръка, когато доведоха Мърсър в помещението. Осветлението беше ярко в сравнение със сумрака в хеликоптера, но очите на Мърсър се приспособиха само за секунда. Верховен не беше там. Лицето на Кериков все още пазеше доволството, че е блъснал Мърсър от платформата.

— Каква ирония. — Руснакът направи знак на пазачите да махнат пластира от устата на Мърсър. — Ако не се беше представил като геолог, щях да те убия на място, без да предположа, че човекът, когото искам най-много на света, е пред мен. Нямаше да изпитам удоволствието да те гледам как умираш бавно, но ти щеше да си спестиш часове, може би дни, на агония. Чувството ти за хумор ще ти струва повече болка, отколкото мислиш, че е възможно.

Мърсър пое дълбоко въздух. Макар че искаше да се срещне с Иван Кериков, той предпочиташе ролите им да са разменени, но нямаше намерение да показва, че сегашните обстоятелства го притесняват.

— Я ми кажи, скалата, изпод която изпълзя, не се ли отмести сама от теб?

— Винаги остроумен, а? Това ли е големият словесен двубой между лошия и добрия герой? Силите на доброто и злото разговарят преди последната схватка?

— Щом така искаш, съгласен съм. Просто печеля време, докато армията пристигне с няколко дузини щурмови хеликоптери и превърне в метални отпадъци петролната платформа.

— Като хеликоптерите, които взривих снощи? Не мисля така. Не и този път. — Кериков отпи от питието си. Лицето и гласът му бяха спокойни. — Не си имал време да организираш контраатака. Нахълтването ти в станцията беше най-доброто, което можеш да измислиш. Имайки предвид славата ти, очаквах повече от теб.

— Имай ми малко доверие. — Мърсър се усмихна престорено скромно. — През последната седмица се измъкнах от два опита за убийство.

— Наети прибързано аматьори, нищо повече. Майка ми би се справила с тях насън.

— Напомни ми да не те псувам на майка — измърмори Мърсър. — ПАПС знаят ли, че петролопроводът ще бъде ремонтиран за няколко месеца?

— Повярвай ми, няма да може. Докато нашите млади еколози мислят, че действията им имат за цел да запушат петролопровода, аз те уверявам, че тръбата ще се взриви на около осемдесет места и ще разлее петстотин хиляди барела петрол. Това са двайсет и един милиона галона непреработен петрол, приблизително два пъти повече от количеството, което «Ексон Валдиз» разля през 1989 година.

— Замразяването на петрола по линията няма дори да напука тръбата. Стоманеното уплътнение е дебело около сантиметър и няма достатъчно силно вътрешно налягане, за да я пръсне — подчерта Мърсър.

— Имаш право, но щом аз казвам така, ще възникне повече от достатъчно налягане, за да се разлее петролът на няколко километра от петролопровода — мазно се усмихна Кериков.

Изведнъж Мърсър се уплаши за нещо много по-важно от собствения му живот. Нямаше съмнение, че руснакът казва истината. Той бе измислил начин да взриви петролопровода в Аляска. Като човек, работил на някои от най-девствените места на планетата, опитвайки се да намери равновесие между потребностите на човечеството и уязвимостта на природата, Мърсър не искаше да мисли за опустошенията, които би нанесла подобна катастрофа. През щата Аляска щеше да минава черна ивица суров петрол, грозно петно, което може би никога нямаше да бъде изчистено. Колкото и радикални и опасни да бяха ПАПС, Мърсър не можеше да повярва, че биха се съгласили на такъв ужасен акт, за да рекламират каузата си. Това беше все едно палестинска терористична организация да хвърли ядрена бомба в Ерусалим. Организациите като ПАПС искаха да привличат внимание към възгледите си, а не да унищожават онова, което се стремяха да запазят.

Те с готовност биха се съгласили да замразят петрола и да блокират петролопровода за няколко месеца или завинаги, ако смятаха, че е правилно да постъпят така. Това би било голяма победа за каузата им. Но да го взривят? Да разлеят съдържанието му от стотици хиляди барели петрол? Природозащитниците никога не биха се съгласили на подобно нещо.