Ладията на Харон

— Приливите — каза пилотът на безучастния Кериков, който седеше до него в кабината. — Това е реалната опасност в залива. Е, от време на време прииждат по няколко големи вълни от Аляския залив и по някой висок айсберг през зимата, но същинската опасност са приливите. Издигат се на девет и повече метра за десет часа и създават течения, които могат да спрат товарен кораб, движещ се с пълна тяга. Ето защо корабите оставят по-голямата част от товара си в Уитиър и се насочват към Анкъридж, вместо насам.

Пилотът не си беше затворил устата, откакто бяха излетели от помпената станция, и безсмислените му приказки влудяваха Кериков. Въпреки залавянето на Филип Мърсър и няколкото часа, които оставаха до предстоящия успех на «Ладията на Харон», руснакът беше в лошо настроение. Стомахът му се бе свил, разяждан от киселини. Той се опасяваше, че отново ще изпадне в сляпа ярост, един от онези безразсъдни периоди на умопомрачение, където се спотайваха насилието и смъртта.

Кериков полагаше усилия да превъзмогне пристъпа, така както пътник в бурно море се бори с морската болест, и стискаше зъби, като се опитваше да мисли за всичко друго, освен за обстановката около него в момента. Имаше чувството, че в него живее друг човек, който иска да се освободи, принуждава го да се съпротивлява, за да запази самоличността си. Напрежението през изминалата година и през целия му живот го разкъсваше. Държеше се упорито, отказваше да се предаде и да се отдаде на лудостта си, и се молеше тъпакът, който пилотираше хеликоптера, да млъкне.

Кериков извърна глава, когато хеликоптерът силно се наклони, и се изненада, като видя, че от устата на пилота тече кръв. Бившият агент на КГБ погледна надолу и забеляза червено петно на ръката си. Не си спомняше да е удрял пилота. Мъжът продължаваше да го гледа стъписано и уплашено и Кериков му се усмихна, а после се обърна да види как е пленникът му.

Мърсър седеше между телохранителя му и Ян Верховен. Ръцете му бяха завързани, устата запушена със сребрист пластир, но излъчваше предизвикателство и изражението в очите му беше неразгадаемо. Мърсър намигна и руснакът беше сигурен, че геологът му се усмихва под лепенката на устата си. Макар и завързан и напълно беззащитен, пленникът му се подиграваше.

Невероятно.

— Ето я — плахо се обади пилотът след няколко минути.

Действителните размери на «Петромакс Прудо Омега» не можеха да бъдат определени точно в мрака, особено когато петролната платформа не работеше. Шейсетметровият комин беше тъмен и светлините на палубата бяха угасени. Светеха само няколко от осемстотинте илюминатора, които бяха толкова разпръснати, че сякаш се намираха на различни надстройки. Червените сигнални светлини на крановете бяха на разстояние сто и петдесет метра една от друга и се извисяваха на петдесетина метра над хеликоптера. Но дори самите очертания на петролната платформа предизвикваха страхопочитание и уважение.

Приближавайки се към «Омега», хеликоптерът набра достатъчно височина, за да стигне до едната от двете площадки за приземяване встрани от жилищните помещения. Каютите на екипажа се намираха в надстройка с размерите на градски блок и побираха шестстотин души. Въпреки това постройката беше най-малката от четирите модула в състава на надстройката. Другите модули — обслужващият, производственият и сондиращият, бяха независими един от друг. Бяха добавени, преди петролната платформа да бъде докарана в Аляска, и многократно по-големи. Горните части на «Омега» блестяха в бяло на сиянието на сигналните светлини на хеликоптера и контрастираха на боядисаната в червено палуба и жълтите подпори на крановете. На площадката за приземяване бе нарисувана емблемата на «Петромакс Ойл».

Хеликоптерът кацна на стоманената палуба. Двама работници се втурнаха към него и подпряха с блокчета колелата му. Моторът угасна и перките постепенно забавиха въртенето си до отчаяните усилия на изтощен вентилатор на тавана. Кериков слезе пръв, отвори вратата на пътническата кабина, сграбчи Мърсър за раменете и го повлече по ветровитата палуба. Мрачното му настроение бе разведрено от мимолетно въодушевление, което беше не по-малко опасно.

Руснакът доведе пленника си до ръба на площадката за приземяване и без да спира за драматичен ефект, че стои на трийсет метра над леденостудената вода, блъсна Мърсър, който полетя в празното пространство.

Ръцете му бяха завързани и устата запушена, така че Мърсър не можа да извика, когато полетя надолу. Сивите му очи се разшириха от страх и изумление. Секунда по-късно той падна върху предпазната мрежа, опъната само два метра по-надолу от площадката. Мърсър се намираше достатъчно високо над вълните, разбиващи се в подпорите на сондата, за да чуе смеха на Кериков.

— Напълни ли гащите, храбрецо? — весело извика руснакът. — Обзалагам се, че когато хората ми слязат да те извадят от мрежата, ще трябва да си запушат носовете.