Ладията на Харон

Мърсър я целуна по челото и после започна да я облепва с пластир.

— Щом стигнем догоре, ще трябва да слезем от сала и да газим във водата, докато отворим вратата на асансьора. — Подаде и най-голямата отвертка, четирийсет и пет сантиметрово парче от закалена въглеродна стомана и пластмаса, идеален лост за отваряне на люка в горния край на подпората.

Аги трепереше. И не само от студения въздух. След час и двамата можеше да са мъртви. Мърсър бе изпитвал това чувство, но не беше свикнал с него. Аги обаче не бе имала подобни преживявания. Красивото и лице беше бледо, а начупените и устни трепереха. Очите и блестяха и бяха пълни със сълзи.

Тя кимна, а после не устоя, притисна се него, уви ръце около врата му и го целуна. Това можеше да е последната им прегръдка и за миг тя прогони страха, но не беше само сексуалното привличане. Между тях премина електричество, нещо осезаемо, което не можеха и не искаха да отрекат. Ако оцелееха, и двамата изпитваха желание да го изследват.

— Готова ли си?

— Да го направим — отговори Аги.

Мърсър легна на сала и пъхна ръце в примките от пластир, които бе направил. Кутиите за инструменти отдолу щяха да гарантират равномерен приток на вода, за да не се напълни салът.

Аги се приближи до контролните уреди и натисна няколко бутона, включвайки помпите. Звукът на огромните турбини отекна по стоманените стени, когато през всяка помпа започнаха да прииждат по четири хиляди галона вода в минута.

— Шумът ще спре, когато помпите останат под водата — извика Аги, затваряйки херметическите капачки на електронните уреди. — Имаме десет минути, докато водата стигне дотук.

— Заеми позиция — отвърна Мърсър. — Не можем да си позволим да бъдем изненадани.

Тя легна върху него и притисна гръб до гърдите му.

— Не. Обърни се така, че краката ти да са около главата ми, за да разпределим тежестта по-равномерно.

Аги се премести и положението на тялото и предостави на Мърсър гледка към загадъчното място между разтворените и бедра. Той бързо прогони от съзнанието си тези мисли и се съсредоточи върху предстоящата задача.

Чакането им се стори безкрайно. Двамата лежаха неподвижно, без да разговарят. Най-сетне помпите останаха под водата и пронизителният им вой стихна до тихо свистене. Водата се издигаше толкова бързо, че те усещаха въздушното течение, предизвикано от движението й. Минутите се влачеха бавно. Мърсър непрекъснато поглеждаше встрани, очаквайки да я види как нахлува през решетките на пода.

Всяка секунда беше по-мъчителна от предишната. Чакането и страхът ги изнервиха и ги накараха да се местят неспокойно. Мърсър дишаше дълбоко и принуди Аги да се изтегли още по-напред и да заеме по-неудобно положение.

Звукът на прииждащата вода се засилваше. Всеки момент струята щеше да ги издигне нагоре. Мърсър се обърна и погледна вляво и в същия миг водата изригна като гейзер.

— Потегляме! — извика той и салът бе повдигнат от кутиите за инструменти.

Приспособлението се стрелна нагоре като хвърчило, понесено от силен вятър. Водата застрашително се плискаше отстрани и капките се забиваха в лицата им като игли. За няколко секунди около Мърсър се насъбра локва от петнайсетина сантиметра морска вода. Ако нивото се повишеше, Аги щеше да се намокри и да умре, преди да стигнат до върха на понтонната подпора.

Но Мърсър не мислеше за това, защото се тревожеше за една по-непосредствена заплаха. Тежестта на телата им беше почти непоносима. Примките болезнено се впиха в плътта му. Щяха да стигнат до повърхността едва след трийсет минути, а той вече се страхуваше, че няма да издържи и трийсет секунди.

Спираловидно издигащата се струя подмяташе сала и го въртеше около оста му, поради което вътре нахлуваше още ледена вода. Мърсър я усещаше през кръпките на неопреновия костюм. Студът беше смразяващ и скова единия му крак. Ако водата стигнеше до кожата му, знаеше, че няма да издържи повече от пет минути.

— Как си? — успя да попита Мърсър, стиснал зъби от напрежение да остане неподвижен.

— Мисля, че няма да успеем — извика Аги.

— Това са си казали и братята Райт. — Той положи усилия гласът му да прозвучи бодро.

— Първия път не са успели.

— Ние няма да имаме втора възможност.

Още няколко сантиметра, и водата щеше да стигне до Аги, но те не можеха да направят нищо. Мърсър трябваше да се държи здраво за скелето от тръби, за да поддържа стабилността на сала, затова не биваше да мърда, а Аги едва съумяваше да запази равновесие. Първите десет минути бяха абсолютна агония и нямаше отдих, докато продължаваха да се издигат.

Силите започнаха да напускат Мърсър и ръцете му се разтрепериха. Тялото неволно хлътваше все по-надолу в мушамата. Аги беше съвсем близо до водата. Тя забеляза това и извика. Мърсър отново стегна мускули. Стомахът му се сви. Температурата в подпората беше едва плюс пет градуса, а той се обливаше в пот. По лицето му се стичаха солени струйки.

Аги усети, че се напряга до краен предел.

— Мога ли да улесня някак нещата?

След няколко секунди Мърсър събра сили да отговори. Вече изнемогваше, а до върха на шахтата оставаха още осемнайсет метра.