Ладията на Харон

— Подложи се на най-кратката диета в историята.

Нивото на водата започна да се повишава бавно и повърхността стана значително по-спокойна, отколкото в онези първи ужасяващи минути, когато бяха тласнати нагоре. Намиращите се на три метра една от друга спойки между стените отбелязваха разстоянието. Върхът на подпората изглеждаше недосегаем, сянка високо над главите им, мъглява цел, която потъмняваше, когато поредната лампа на овалните стени останеше под водата.

Отначало Мърсър помисли, че болката, която изведнъж почувства в крака, е схващане на мускула. Секунда по-късно обаче осъзна, че неопренът пропуска. Парещата леденостудена вода бе проникнала през някоя дупка, която не бе видял, или по-вероятно пластирът се отлепваше.

Той извика от болка.

— Какво има?

— Дупка в неопрена, водата влиза.

— Лошо ли е положението?

— Не е добро. — Мърсър изохка, когато до кожата му достигна още смразяваща вода. Желанието да протегне ръка и да потърка мястото, за да го затопли, беше толкова силно, че трябваше да затвори очи и да се съсредоточи, за да не изпусне сала. Оставаха им още десет метра.

— Аги, трябва да извиеш гръб и да махнеш тежестта си от мен. Не издържам повече.

Тя заби ботушите си в раменете му и притисна гърди до пищялите му. Той пое въздух, гърбът и стомахът му се отпуснаха за пръв път от двайсет минути. Сега позата на Аги беше болезнена, но тя се държеше, доколкото можеше. Тялото и бе станало мускулесто и силно от годините на фехтовка и гимнастика, но след няколко минути тя отново се отпусна върху Мърсър.

— Съжалявам. Не мога повече.

— Вече съм по-добре — излъга той. — Пък и почти пристигнахме.

Дълбоко под петролната платформа, в тъмните води на залива, петте котви, заровени на шест-седем метра в дъното, започнаха да се измъкват, повличайки останалите петнайсет. За да се държат за дъното, кабелите им трябваше да бъдат постоянно опънати. Аги беше принудена да изключи автоматичната хидравлика на опъване, за да напълни с вода само едната подпора. Кабелите увиснаха отвъд точката на скъсване и един по един се отделиха. Краищата им безшумно паднаха в мрака и остатъците им увиснаха от долната част на петролната платформа като пипала на гигантска медуза.

Другите котви бяха толкова добре поставени, че не се измъкнаха и платформата започна да се накланя назад от силния им натиск. Вместо да се килне към пълната с вода подпора, «Омега» се завъртя на сто и осемдесет градуса в противоположната посока. Макар че динамиката на котвената система се измерваше в хиляди тонове, платформата загуби баланса си и всеки галон вода, който преминаваше през помпите и влизаше в подпората, променяше положението й.

Движещата се с двайсет възела приливна струя беше единственото, което държеше изправена платформата, тъй като упражняваше достатъчно силен натиск, за да поддържа стабилността й. Но деликатното равновесие между силата и противодействието, тежестта, плаваемостта и движението щеше да бъде нарушено, докато помпите продължаваха да пълнят понтоните на «Омега».

— Само още около метър — изумено съобщи Аги.

— На какво разстояние сме от отвора на шахтата? — мрачно попита Мърсър. Близостта до целта нямаше да премахне болката и вцепеняването на крака му.

— Излизаме точно под него. Краката ти са само на няколко сантиметра от кабела.

— Щом се приближим до вратата, ще трябва да забиеш отвертката между нея и касата. Там би трябвало да има механично устройство, което да я отваря, в случай че автоматичната система не работи и някой е затворен в кабината.

— Като във филмите?

— Точно така.

Аги се опита да протегне ръка, репетирайки движението, с което щеше да разбие вратата, но веднага щом помръдна, изпищя и се отпусна на гърдите на Мърсър.

Тя бе докоснала водата в мушамата и започна да се мята, да разкъсва материята и да разрушава сала. Мърсър пусна примките и падна във водата заедно с Аги. Неопреновият костюм го задържа на повърхността. Той сграбчи Аги, която размахваше ръце, притисна я до себе си и се опита да я успокои, преди да се е удавила от паника.

— Боже мой, как боли. Господи, не мога… — Устните и бяха посинели. — Мърсър, моля те. Господи, ще умра.

— Аги! Аги! — извика той, погледна я в очите и видя, че страхът я е завладял. Мърсър се уплаши, че тя е изпаднала в шок, без да забелязва, че се е намокрил. Трябваше незабавно да се измъкнат от водата.

В същия миг двайсеттонните котви се изтръгнаха от морското дъно сред облаци тиня, отвориха огромни дупки в пясъка и освободиха общата си антигравитационна сила от хиляди тонове. Вече никой не можеше да спре «Омега», която започна да се накланя. В единия ъгъл на платформата имаше твърде голяма тежест и без котвите другите три подпори щяха да я преобърнат за няколко минути. От единайсетте котви, които все още се държаха за дъното, трябваше да изскочат само още три и след това «Омега» щеше да рухне и да изчезне под вълните.