Легенда за камъка

— Воле, според тази експертиза на Княжеската пътека всичко й е наред. Както всичко е било наред и с растенията от юга, докато император Ли Лин Чи не им дал знак с ръка да се явят при него — изръмжа Господарят Ли. — Ако оставим настрана неизбежните разкрасявания на случката, в историята с мандариновите дръвчета няма нищо невероятно. Една огромна концентрация на „чи“ би била в състояние да привлече силата на по-дребни живи същества така, както силен магнит привлича железни стружки — старецът отправи поглед към челото ми. — Непосредствено след разрушаването на част от Княжеската пътека на теб ти се привидя нещо. Привидя ти се „чи“с изключителна сила. Привидя ти се пулсираща жизнена сила, съсредоточена в малка оранжева глинена топка. Дали пък спящият ти мозък не те е отвел тогава до историята на императора и мандарините?

Мислите ми бяха бистри колкото кална локва, така че автоматически отпих от сиропа от сливи с оцет.

— Камък, докоснал Небесата — започна да разсъждава На глас Господарят Ли. — Камък, боготворен от Смеещия се княз. Това, което всъщност знаем с положителност, е, че нещо разруши части от Княжеската пътека и че разрушението беше свързано със странен звук.

Лунното момче преглътна. Очите му бяха широко разтворени.

— Струва ми се, че ще мога да ви обясня какъв е този звук — рече то с тих и уплашен глас.

В конфуцианските храмове няма свещенослужители и отсъстват църковни ритуали. Затова пък разполагат с „пин чун“, поредица от шестнадесет каменни камбани, закачени на дъска. Те нямат езици и се удрят с дървени палки, закачени на въжета. Повечето хора намират звуците им за глухи и безинтересни.

Майсторите на камбани обаче разсъждават иначе. Върху дъската има надпис — „Когато камбаната говори, камъкът й отговаря“. Това е така, защото една добре настроена метална камбана предизвиква насрещно ехо от подобна каменна камбана. Взети заедно, те са най-добрият уред за акордиране в света.

Недалеч от нас се намираше конфуциански храм. Лунното момче любовно погали каменните му камбани. Беше в професионалната си стихия и побърза да ни го докаже.

— Древните са категоризирали музикалните инструменти в съответствие с триграмите на Фу Цзи — каза. За миг предположих, че ще трябва да изслушам още една лекция, подобна на изнесената за лютнята Вен By. — Мястото на всеки инструмент се определя по четири признака: материалът, от който е направен, посоката на света, която му е присъща, годишният сезон, на който съответства и звуковото явление, което поражда.

Започна да сглобява нещо като рамка от парчета бамбук.

— Така например духовият орган се класифицира като „кратуна, североизток, зима-пролет и гръмотевица“. Цитрата — като „коприна, юг, лято и звука, издаван от горящ огън“. Всички инструменти били категоризирани с лекота, докато дошъл ред на кънтящия камък. Спорът по това как да бъде категоризиран продължава шесто столетие. Първите три признака — „камък“, „северозапад“и „есен-зима“, били определени с лекота. Трудността възникнала, когато се стигнало до звуковото явление. Сега ще се опитам да ви обясня защо.

Лунното момче взе две от каменните камбани и ги постави върху бамбуковата рамка така, че отворите им почти се допираха.

— Волът веднъж се опита да опише странния звук, който е чул на Княжеската пътека. Господарят Ли пък ни разказа за камък, докоснат от Небесата и може би изпълнен с невероятно силна „чи“. Аз знам само едно — камъкът произвежда два различни звука. Повечето хора чуват единствено звука, издаван от повърхността му. Другият звук се ражда от самата му душа.

Започна да нанася бързи и леки удари върху камбаните и храмът се изпълни с глух кънтеж. Ръцете на Лунното момче започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо и се появиха вибрации, от които ме сви стомахът. Ръцете на Лунното момче започнаха да се движат с такава скорост, че станаха почти невидими и вибрациите преминаха в жужене, от което храмът се разтрепери. Наведе глава и устата му почти докосна тесния процеп между двете камбани. Гърлото му започна да трепери като гърлото на чучулига. Стана ми ясно, че Лунното момче се опитва да настрои гласа си на вълната на двете камбани едновременно. Продължаваше обаче да се чува единствено жуженето. По лицето на Лунното момче започнаха да се стичат струйки пот и гърлото му затрептя още по-Силно. Спомних си за думите: „Когато камбаната говори, камъкът му отговаря.“ Камъкът вече бе започнал да отговаря. Жуженето изведнъж се примеси с едва доловимо ехо, което обаче започна да се засилва все повече и повече. В един миг ехото надделя над основния звук и сърцето ми се изпълни със скръб.

Кун… Шан… Чуе…

Господарят Ли не бе чул звука от Княжеската пътека, но сега внезапно се присви, сякаш някой го бе ударил в главата с тояга. Утринната скръб се разплака.

— Този е звукът! — изкрещях. — Онзи звук бе хиляда пъти по-силен, но е същият!

Кун… Шан… Чуе…

Лунното момче отстъпи една крачка. Бе цялото обляно в пот.

— Тогава древните решили — каза запъхтяно, — че този звук заслужава да бъде наречен единствено „Гласът на Небесата“.