Легенда за камъка

— Разкажете ми приказката за императора и мандарините — нареди ни той.

Погледнахме го удивено.

— Учителю…

— Нали ме чухте?

Спогледахме, се и най-накрая Лунното момче сви рамене.

— Много, много отдавна живял император Ли Лин Чи. Бил много добър човек. Всъщност бил толкова добър човек, че около главата му летели птици, които го приветствали, а пред него кръжели пеперуди.

— Бил толкова добър, че рибите и жабите изскачали от езерцата, за да потърсят неговата благословия — продължи Утринната скръб. — Бил толкова добър, че в празнични дни някои богове слизали от Небесата, за да пият чай заедно с него. Чай с мандарини, защото те били единствената му слабост. Народът се радвал, че не притежавал слабостите, присъщи на други императори. Склонността към войни и кланета например.

— Ли Лин Чи ставал все по-добър и по-добър — включих се и аз. — Станал толкова добър, че започнал съвсем да не понася гледката на злото. Наредил на придворните занаятчии да му изработят шапка с двеста осемдесет и осем украшения, които да закриват злото от очите му. Престанал да понася и зли звуци, така че му направили и наушници. По този начин единственото, което виждал, били украшенията, а единственото, което чувал, били приятните звуци на звънчета. Свалял си шапката само в празничните дни, когато трябвало да пие чай с боговете.

— Чай и мандарини — поде Лунното момче. — Само дето един ден не поднесли мандарини. Императорът се вбесил. „Че как мога да пия чай без мандарини?“ — казал. „Зима е, Сине на Небесата, и през този сезон в твоите градини не растат мандарини“ — обяснил главният придворен. „А защо миналата зима имаше мандарини?“ — изкрещял императорът. „О, Сине на Небесата — отвърнал придворният, — тогава пътищата бяха разчистени, но сега зимата е много люта и са затрупани от преспи, така че стоките от юга няма как да достигнат до двореца.“ Императорът побеснял. „Искаш да ми кажеш, че сега моите поданици от юга се тъпчат с мандарини, докато техният владетел не може дори да ги опита, така ли? Ще видим тази работа!“ — изкрещял той.

Бил станал толкова добър човек, че когато махнал с ръка към юга всички растения оттам се втурнали към него, за да получат благословията му и в средата на зимата столицата се оказала изпълнена с мандаринени дръвчета. Боговете, които тъкмо се били запътили към императорското чаепитие, се ужасили. „Спри! Спри!“ — извикали му. Императорът обаче не си бил свалил шапката, така че продължил да чува само приятното дрънчене на звънчетата. Боговете изпратили комети и други знамения, с които да го освестят, но той виждал единствено красивите дрънкулки. Междувременно в юга настъпил глад, селяните започнали да измират, а рововете да се изпълват с трупове. Също както при войните и кланетата.

— Великият господар на нефрита хвърлил поглед надолу от трона си и видял какво става — продължих аз. — От гневния му вик всички мандарини от императорските дръвчета изпокапали. След това слязъл от Небесата и накарал Ли Лин Чи да изяде всички изпокапали плодове, вследствие на което императорът така се издул, — че заприличал на Небесната свиня. Сетне Великият господар на нефрита махнал с ръка и всички растения се озовали отново на юг, където им било мястото, хванал императора и го захвърлил в небето. Императорът обаче, както се бил натъпкал с мандарини, полетял встрани и именно заради това можем да го видим и до днес.

— На всеки седемдесет и пет години селяните, обърнали поглед към небето — продължи Лунното момче, — могат да видят как една блестяща комета се завръща към земята. Оранжевият й цвят се дължи на портокалите, с които се натъпкал императорът. Блестящата й опашка е образувана от скъпоценностите по неговата шапка. Освен това, ако човек се вслуша много, много внимателно, ще чуе как императорът страда от стомашно разстройство.

— У! У! У! — започнахме да пеем в хор. — Лин Чи плаче, кандилото угасва, а дечицата заспиват.

Чувствахме се като глупаци. Господарят Ли отхапа от баничката със скакалци, отпи от виното си и продължи.

— Тази легенда не е преставала да удивлява книжовниците цели столетия — рече. — В основата й е заложена случка от живота на един действително съществувал император, Хуат Ти, който наистина се опитал да се откъсне от реалния свят с помощта на шапка с наушници. Колкото до останалото, дали пък не е свързано с някакво нашествие на севера в юга? Или пък с някакъв мор? Някои учени са твърдо убедени, че в случая се сблъскваме с едно много рядко явление, с проява на расовата памет. Смятат, че то се изразява в някаква внезапна промяна на „чи“, на жизнената сила. Разсъдим ли внимателно в теоретичен план не е невъзможно една свръхвисока концентрация на „чи“ да може да отнеме живота на всичко, по-слабо от нея, което й се изпречи на пътя. Независимо дали подбудите са били добронамерени, като на Ли Лин Чи, или злонамерени, като на Смеещия се княз.

Захвърли остатъка от баничката на рибките в близкото езеро и взе откраднатия свитък.