Легенда за камъка

Престанах да слушам и се опитах да разбера мислите на Утринната скръб с тромавия си мозък. Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах в практичността на момичето. Проститутките се наричат „димни цветя“, а публичните домове, „къщи на цветята на дима“, защото земните удоволствия са преходни, а нищо не е по-преходно от красотата. Надеждите на една проститутка могат да се измерят с разстоянието между две бръчки. Какво бъдеще можеше да очаква Утринната скръб? Омъжеше ли се за мен, това щеше да означава единствено деца, работа на полето и вечния копнеж да избяга при Лунното момче и да продължи скитанията си. Какво щеше да стане обаче, омъжеше ли се за един стар мъдрец? Избягаше ли от него, Господарят Ли щеше само да се засмее и да използва бягството й като повод да се поразвесели в някоя кръчма, щеше да се засмее още веднъж, когато тя се върнеше, и толкоз. А след смъртта му тя щеше да остане в положението на почтена вдовица с покрив над главата. — …а сетне измиваш драконовите кости, стриваш ги на ситен прах, слагаш го в малки копринени торбички, а пък тях ги поставяш в телата на добре изкормени лястовици и ги оставяш да изкарат там една нощ…

Господарят Ли леко се усмихваше, докато изслушваше описанието на наивното народно поверие. След това започна съвсем лекичко да си тананика някаква мелодия. Веднага поруме — нях, Лунното момче едва удържа смеха си, а Утринната скръб очевидно се почувства неловко и започна да заплита думите си. Господарят Ли тананикаше мелодията „Гореща пепел“, посветена на кръвосмешението например между млада жена и доведения й син. Дали Господарят Ли смяташе, че може да ме приеме и като син? Така или иначе, изпълнението на предполагаемите помисли на Утринната скръб щеше да стане много сложно, още повече, че Господарят Ли я прекъсна с решителен жест.

— Не ме занимавай повече с ерекции — рече сухо. — Последното нещо, което му трябва на човек на моята възраст, е още една част от тялото му да се вкамени. На твое място по-скоро бих се занимавал с някое младо момче, умеещо да ползва природната си даденост като копие.

Утринната скръб се гмурна под водата като делфин и се появи при мен. Махна с ръка в посока на Господаря Ли, на Лунното момче, на водата, цветята, слънчевата светлина и тревата, в посока на всичко, което в момента споделяхме.

— Ех, Воле, ако знаеше колко весело и щастливо бихме могли да си живеем! — каза.

Копнежът в гласа й ми се стори искрен и се разчувствах. Родителите ми бяха починали, когато бях на девет години. По всяка вероятност и Лунното момче е било изгонено от дома си на същата възраст. Господарят Ли отдавна беше забравил семейния живот, а Утринната скръб въобще не си спомняше дали някога бе имала семейство. За миг си представих малка селска колибка през зимата, затоплена, въпреки снега, с уханието на вкусна храна и на свежест, и весела и усмихната млада съпруга, която те посреща. Представих си и как Лунното момче, подобно на екзотична тропическа птица, внезапно се появява в дома. След като Господарят Ли не се вълнуваше относно това кой къде спи, защо ли би трябвало да се вълнувам и аз?

Утринната скръб започна да ме пръска с вода. Не я заговорих за надеждите и. Господарят Ли сам щеше да вземе решение по въпроса, след което щеше своевременно да я уведоми.

Не ни се искаше да забавяме изпълнението на задачата си с няколкогодишно пребиваване в затвора и затова Утринната скръб накара Лунното момче да й обещае, че ще се държи прилично, когато пристигнем в Чан Ан. Господарят Ли влезе с повишено настроение в сградата на академията, където трябваше да му съобщят резултатите от химическите изследвания на образците от почвата и растенията. Излезе оттам като буреносен облак.

— Ако вярваме на заключенията на най-големите умове на Китай, не са били открити никакви следи от киселина, отрова или каквото и да е друго вредно вещество — изръмжа той. — Излиза, че на Княжеската пътека всичко й е наред. Отгоре на всичко и някакъв глупак е дал и писмено заключение — „разложението се дължи на естествени причини“.

Господарят Ли руга и псува през цялото време, без нито веднъж да се повтори, докато се спускахме от хълма по виещата се пътека.

— Дотам ме докараха, че да се залавям за сламки — рече сърдито. — Една от тях е последният обяд на покойния библиотекар, Разногледият брат. Излизам от предположението, че той го е заплатил с аванса, получен за ръкописа на Су Ма Чиен, и че неговото копие е било откраднато при второто идване на разбойниците в манастира. Не е изключено обаче и друго обяснение. Хайде да се залавяме за работа.