Легенда за камъка

— Петте страшни бързея не са чак толкова страшни — рече спокойно Господарят Ли. — Поне ако ги сравниш с един разгневен Ши Ху в компанията на неговите Златни момичета. Ние обаче ще вземем някои предпазни мерки. Първата е ей тази.

Изскимтях от удивление, когато видях как Господарят Ли изхвърля двете гребла и дългия прът зад борда.

— Ако ги бяхме запазили, щяхме да се изкушим да ги използваме, което би било самоубийствено — поясни Господарят Ли. — Второто, което трябва да направим, деца мои, е да се напием до безсъзнание. Това е заповед. Господарят Ли разпечата меховете с вино. Лунното момче надигна своя жизнерадостно, а ние с Утринната скръб — с чувството за изпълнен дълг. Водата ускори въздействието на виното. Нейните сини и жълти ивици се смесваха в най-причудливи съчетания, от наблюдаването на които скоро ни се замаяха главите. Когато чухме звука, Господарят Ли и Лунното момче вече се бяха размекнали напълно, докато ние с Утринната скръб все още се държахме. Звукът бе ревът на река Янгдзъ. Малката ни лодка се устреми към великата река, сблъска се с течение, наподобяващо тухлена стена и се завъртя около оста си. След това продължи пътя си надолу по реката, скачайки като разсърдено конче. Вече бях достатъчно пиян, така че започнах да се кискам. Сетне видях какво има пред нас, кикотът ми престана и сърцето ми се изпълни с ужас.

Водата удря скалите Йен Ю с такава сила, че пръските й достигат шестдесет стъпки височина. Усетих, че ръцете ми започнаха сами да търсят несъществуващите гребла и забелязах, че Утринната скръб се опитва да изтласка лодката встрани с помощта на един също така несъществуващ прът. Един голям пън достигна до предполагаемо спокойната вода, в която бяхме вперили обнадеждени погледи. Там го пое невидимо подводно течение и го захвърли към невидими подводни скали непосредствено под повърхността. Миг след това двете парчета, на които се бе разцепил, прелетяха във въздуха и се разбиха в скала, разположена на десет стъпки от брега. Малката ни лодчица обаче продължи устрема си, премина покрай острите ръбове на скалите и прекоси завесата от пръски без да получи и драскотина.

С Утринната скръб присегнахме към нови мехове с вино.

Скоростта ни бе нараснала невероятно, когато преминахме покрай Скалата на феята, където камъните наподобяваха фигурата на спяща нимфа, и покрай Жабата, изхвърляща от каменната си уста струя вода, висока четиридесет стъпки. Преминахме и през бързеите Ши Лин и Чу Тан също без затруднения. Господарят Ли и Лунното момче се бяха прегърнали и пееха песен с неприлично съдържание. Простодушно реших, че най-лошото вече е останало зад гърба ни. Едва тогава забелязах какво се е задало пред нас и насмалко не припаднах. През пръските бе започнало да прозира ждрелото By.

Денят се превърна в нощ. Ждрелото бе толкова тясно, че и по обяд човек можеше да види там слънцето единствено сред тънката ивица небе, сгушила се между силуетите на назъбените скалисти стени. Колкото повече се стесняваше Янгдзъ, толкова повече ускоряваше хода си. Шумът бе заглушителен. Студената мъгла милозливо закриваше от погледа ни назъбените скали, които като зъби в дяволска уста се опитваха да ни разкъсат на парчета. Ако бяхме трезви, телата ни щяха да са стегнати от напрежение и нямаше да останем със здрав кокал. За щастие, бяхме се отпуснали като чували с храна. Когато видях как Петте страшни бързея се доближават до нас със скорост от сто мили в час реших, че щеше да ми е по-добре, ако бях в безсъзнание.

Господарят Ли щастливо размаха меха си с вино.

— Едно! — изрева, и изведнъж полетяхме. Малката лодка, издигнала се над водата, се обърна около оста си два пъти, преди да се приводни. При удара с повърхността пръските полетяха на около петдесет стъпки разстояние. Успях някак си да наместя стомаха си на мястото му, преди господарят Ли да каже „Две!“

Отново се възнесохме към небесата и при полета си почти остъргахме една от стените. Този път приводняването отне повече време и двамата с Утринната скръб, обхванати от ужас, се прегърнахме. Току-що бяхме достигнали водната повърхност, когато стомасите ни отново се преобърнаха.

— Три! — изкрещя Господарят Ли и се понесохме в пространството. Не си спомням как се приводнихме третия път.

— Четири! — продължи Господарят Ли и отворих очи, за да разбера, че сме се насочили някъде към Венера. Лодката отново се завъртя около оста си, така че се приводнихме заднешком, колкото да забележа, че сме се разминали на две педи със скала, наподобяваща трион, дълъг петдесет стъпки. Успях да видя, че сме се насочили към най-тясната част от ждрелото. Пред нас имаше бушуваща пяна, обвита от небесни дъги и след около петдесет стъпки губеща се в нищото. Навлязохме в пяната.

— Пет! — изрева Господарят Ли и видях, че летим сред ясносиньо небе. После пръските ни погълнаха и не можахме да видим нищо. Полетът към повърхността този път бе много продължителен и през цялото време се молих да се приводним с главата нагоре. От удара с водата насмалко не пробих дъното на лодката.