Легенда за камъка

Бях напълно замаян и ми отне известно време да разбера какво ми липсва. Оказа се, че ми липсва шумът. Лодката бе застинала спокойно върху тиха водна повърхност. През цялото време бях очаквал да бъда погълнат от някаква огромна уста, така че ми отне известно време да разбера, че наблюдавам спокойната усмивка на Великия каменен Буда на Лошан, издълбан на височина от триста и шестдесет стъпки на склона на планината на Жълтия бивол, разположени на безопасния край на ждрелото By. Петте страшни бързея и кралят на Чао бяха останали зад гърба ни. Единственият ни проблем бяха Господарят Ли и Лунното момче.

Приключението им бе харесало толкова много, че искаха да се върнем и да го повторим. С Утринната скръб едва успяхме да ги разубедим.

Глава 12

Следващите няколко дни бяха интересни, макар и изтощителни. Водех си бележки и може би няма да е неуместно да възпроизведа тук някои от тях.

Събуждам се, разтривам очи и разглеждам буболечката, опитала се да се промъкне в лявата ми ноздра. Утринната скръб спи. Господарят Ли хърка. Лунното момче го няма. Ставам, за да събера съчки за огъня. В далечината се чуват кучешки лай и нечии гневни викове. Приготвям чая и отивам да донеса още вода, за да сваря ориз. Гневните викове се разнасят по-отблизо и се смесват с прекрасен глас, пеещ неприлична песен.

„Отвъд реката има момче
с дупе като праскова.“

Останалата част от текста съвсем не е за печатане. Чувам шумоленето на шест ястребови молци, опитващи се да изпият чая ми. Оглеждам се, за да ги видя, и забелязвам как Лунното момче издава странни гърлени звуци. Гневните викове се разнасят вече съвсем близо до нас и откъм хълма се явява тълпа, настроена за линчуване. Водачът й държи в едната ръка вила, а с другата влачи към нас плачещо момче. Лунното момче си налива чай. Водачът на тълпата отправя обвинения. Лунното момче отпива от чая. Водачът на тълпата налита с вилата. Лунното момче се усмихва и напрежението започва да се разсейва. Усмивката му става по-широка и топъл повей изпълва пространството между хълмовете. Лунното момче гъделичка водача под брадичката, мърка като котка и казва нещо от рода на „Ела тук, хубавецо“. След това заедно с водача се скриват зад голяма скала. Момчето престава да плаче и започва да се смее.

Предлагам чай на тълпата. Иззад скалата се разнасят неприлични звуци и момчето не престава да се смее. Предлагам ориз на тълпата. Иззад скалата се появява водачът и започва да си оправя дрехите. Отказва чая и ориза, улавя момчето за ухото и го отвежда. Лунното момче се подава иззад скалата и започва да си подсвирква. Господарят Ли се събужда, поглежда първо Лунното момче, после тълпата, промърморва „Ех, де да бях отново само на деветдесет години“и повторно заспива.

При обратния ни път към Чан Ан минахме покрай родното село на Лунното момче. Започвах да подозирам, че и моралната му развала е нещо като изкуството му — почти свръхестествена.

Пътят минава покрай малък храм, от който излиза монах. Съзира Лунното момче, след което се хваща за расото, побягва към селото и започва да крещи: „Заключете момчетата! Заключете мъжете! Заключете козите и магаретата!“ През това време Лунното момче гордо се усмихва. Влизаме в селото и от една къща излиза жена. Изкрещява: „Синът ми!“и припада. След това се появява бащата с камшик в ръка: „Срам! Безчестие! Омерзение! Позор!“ Бащата очевидно изглежда образован човек. Идва монахът, първо поръсва Лунното момче със светена вода, а сетне започва да го налага с тояга. Лунното момче го гъделичка под брадичката и вика: „Кукуригу!“ Монахът припада. Майката се съвзема и гледа към небето. „Свидетели сте ми, Небеса, че не съм виновна!“ След това припада отново. Лунното момче продължава гордо да се усмихва. Събират се съседи и Лунното момче им изпраща въздушни целувки. Бащата върви подир нас до края на селото и продължава да размахва камшика си: „Срам! Позор! Развала! Разврат!“ — вика той. Лунното момче продължава да изпраща въздушни целувки. „Доста бурно детство ще да е имал“ — промърморва под нос Господарят Ли. Конете цвилят, биковете и магаретата реват, козите блеят. Купуваме лодка и навлизаме в реката. Чуваме странен стържещ звук. Лунното момче отново прави нещо с гърлото си. Появяват се лебеди, множество лебеди. Крилати облаци и лъщящи пера надвисват над лодката. Красива гледка. Приказна.

Ако някога ме поканят да се повозя на някоя от тези огнени тръби, изпълнени с горящ прах, които се въздигат към небесата, там избухват и ги изпълват с дъжд от комети, ще се поклоня учтиво и ще отговоря: „Хиляди благодарности, но вашият скромен слуга вече е пътувал с такова нещо.“