Легенда за камъка

Последва кратка церемония за пречистване на духа на Бръснатата глава обаче истинските свещенодействия щяха да се извършат след като си тръгнем. Изпитах известно разочарование, след като чух началната част от разказа на Еленовото ухо. Бе досущ като безброя селски предания, на които отдавна се бях наслушал. В един момент реших, че По-нататък мога да го продължа аз.

Един дървосекач открил младенец в кошница пред прага на къщата си. На шийката на бебето имало конец, на който били закачени пръстен и малка глинена плочка. Дървосекачът и жена му били неграмотни, така че отнесли плочката при един свещеник. Той установил, че на нея пише: „Когато пръстенът прилегне на пръста, отведете детето при храма на Извора.“ Двойката била бездетна и решили да отгледат момченцето. Тъй като на пръстена била изобразена главата на вълк, кръстили го Вълк.

Когато момчето станало на дванадесет години пръстенът вече прилягал на пръста му, така че дървосекачът го отвел при храма на Извора на Майстора, където ставали доста чудни неща. Там един свещеник разровил архивите и установил, че преди дванадесет години му били оставени указания да разкрие на Вълка една тайна. Тя била, че той има братовчед, който живеел в долината Лин Чу. Братовчедът му имал репутацията на много хитър човек и се казвал Сръчният. Вълкът трябвало да отиде при братовчеда си, но не знаел как да го открие. Свещеникът дал на Вълка прост дървен лък, който изглежда бил единственото му друго наследство, освен пръстенът. Вълкът със сълзи на очи се разделил с осиновителите си и се отправил на път.

Сръчният А бил класически негодяй. Алчният мръсник задържал момчето при себе си и го принуждавал да му работи като роб. То обаче успяло да научи, че майка му умряла при раждане, а че баща му, на име Ли Тан, бил най-сръчният от всички майстори. Бащата на Вълка бил омагьосан от една от наложниците на господаря на съседната долина. Долината на скръбта. Наложницата била вещица. Била варварка на име Огнената корона, защото косата й била яркочервена. Имала дъщеря на име Огненото момиче, което било на годините на Вълка. Вещицата и бащата на Вълка се опитали да убият господаря на долината, Смеещия се княз, но били заловени и екзекутирани. Децата им обаче изчезнали и така успели да се спасят.

— Един ден на вратата на Сръчния А почукал тайнствен непознат — продължи Еленовото ухо. — Шушукали си няколко часа, след което извикали Вълка. Когато Вълкът видял лицето на тайнствения гостенин, потреперил от ужас, защото…

— Вълкът не се е страхувал от нищо — прекъсна го възмутено малчуганът с прякора Бръснатата глава. Очевидно, беше достоен да встъпи в ордена.

— Вълкът потреперил от ужас, защото лицето на странника било бяло като смъртта — изсъска Еленовото ухо. — С болезнен цвят, влажно и бяло като корема на риба. Сърцето му пък било толкова студено, че от студа очите му станали сини на цвят. По лицето му била поникнала червена брада, подобна на космат паяк, и освен това…

— Освен това е бил пиян — констатира Бръснатата глава. — Баща ми веднъж ме отведе в Сучжоу, където винаги има много варвари, а варварите са винаги пияни.

— Още не бил докоснал каните с вино, така че не ме прекъсвай! — скастри го Еленовото ухо. — Казал на Вълка, че бил търговец, отправил се към Самарканд. Керванът му бил натоварен с…

Еленовото ухо прекъсна разказа си и погледна въпросително гостите. Имахме правото да добавим към разказа някоя несъществена подробност, така че някой от нас можеше да опише кервана. Еленовото ухо се поклони на княза, който преотстъпи правото си на Господаря Ли.

— Керванът му бил натоварен с катерици — продължи Господарят Ли с напевен глас. — С изкормени есетри и с месо от есетри, с лястовици и чучулиги, с кози кожи и лосови кожи, със смокини, лешници, осолени рибени опашки, черен пипер, джинджифил, шафран, чесън, индийско орехче, кардамон, лак, благовония, живак, мед, бисери, боракс, сладкиши, златна тел, скъпи вина, рубини от драконова кръв, фалшиви зарове и прекрасни танцьорки.

Някой друг едва ли щеше да се сети за фалшиви зарове и за прекрасни танцьорки, така че момчетата изгледаха почтително Господаря Ли, докато се стараеха да запаметят думите му. В следващите десет-дванадесет столетия товарът, описан от него, щеше да бъде част от приказката за Вълка.

Гласът на Еленовото ухо стана неприятно писклив.

„Какво хубаво момче — рекъл странникът, — какво умно и смело момче! Имам една работа, която може да я свърши само такова момче, и ако я свърши успешно, ще му дам шест лъскави медни монети.“ Вълкът го изгледал, без да каже дума. „Добре де, седем монети! — изпищял странникът и лицето му се изкривило от болка. — Виждаш ли, имам една племенница. Това диво и неблагодарно момиче ми открадна един скъпоценен камък, погълна го и се скри в една малка пещера в края на долината. Отворът й е твърде тесен, за да се вмъкне в нея възрастен човек, но за едно съобразително момче не би трябвало да представлява никаква трудност да премине през него и да доведе племенницата ми при мен.“