Легенда за камъка

ВЪЛКЪТ И ОГНЕНОТО МОМИЧЕ

Вълкът запалил факела и се огледал. В пещерата нямало никой, но единият й край тънел в мрак. Когато отишъл до него, ахнал от удивление. Там имало отвор, от който стръмни стъпала водели надолу. Очите на Вълка светнали, тъй като веднага решил, че някъде там е скрито съкровище, приготвил лъка си, поставил ножа си на удобно място и се спуснал по стълбите. Те били сякаш безкрайни и подредени в спирала. По едно време Вълкът чул звука, издаван от течаща вода. Светлината на факела му се отразила в нещо и той установил, че се намира пред голяма подземна река, разположена във вътрешността на огромна пещера. Водата била черна на цвят, също като каменното корито на реката. Вълкът забелязал откъм дясната си страна някакво слабо сияние и се запътил към него. Видял, че е първият от една дълга поредица от факли, сложени в железни поставки, закрепени към каменните стени.

Светлината била достатъчно силна, така че Вълкът загасил собствения си факел. За един кол била вързана малка лодка, боядисана в червено. До кола имало още един, който бил влажен. Вълкът развързал малката лодка, качил се в нея и се изтласкал от брега.

Видял, че от двете страни на реката били подредени множество огромни каменни статуи. Били много странни, с човешки тела, но с животински и птичи глави. Какво можело да означават? Пещерата била потопена в пълно безмълвие. Чували се само съсъкът на факлите и ромоленето на водата. Не се забелязвало никакво движение. Лодката продължила да плава по течението. Всичко било бяло, сиво или черно и само факлите горели с оранжев огън. Внезапно пред очите на Вълка се мярнало нещо червено. Доближил лодката си до една издала се над водата скала и забелязал, че под нея има още една червена лодка, досущ като неговата. Вързал своята лодка до нея, изплувал до брега и видял следи от човешки стъпки, оставени с още мокри сандали върху скалата. Тръгнал по следата и стигнал до купчина камъни, зад които започвало равно пространство.

Нещо скочило върху гърба му и го повалило на земята. Пред очите му блеснал нож и една малка ръчичка се опитала да отметне главата му назад. Вълкът започнал да рита и да се търкаля, успял да избие ножа от ръката на нападателя си и да се озове върху него. Видял лицето на момиче на неговата възраст наполовина китайка, наполовина варварка, с огненочервена коса. Момичето съскало като котка и се съпротивлявало с все сили, но Вълкът бил по-силен и успял да го стисне за ръцете и да го обездвижи. Прекратили борбата.

И двамата чули как долу, покрай брега, се чуват стъпките на войници. Разнесли се груб смях и дрънчене на оръжия. Нещо в този смях накарало Вълкът и момичето тихо да се разделят и да надникнат внимателно надолу, в посока към стъпките. Видели войници със свирепи скотски лица, облечени в униформите на стражата на Смеещия се княз. Вълкът разбрал, че подземната пещера се простира чак до Долината на скръбта. Войниците си тръгнали и изчезнали в мрака. Едва тогава Вълкът и момичето се спогледали.

Ставало нещо много странно. Уж всичко наоколо било потънало в мрак, а пък силуетите им ясно се очертавали. Разбрали, че на гърба на всеки един от тях има нещо, което излъчва сияние. Вгледали се по-внимателно и забелязали, че то се излъчва от лъка на Вълка и от една от стрелите на Огненото момиче. Взели ги в ръка и ги разгледали внимателно. И върху лъка, и върху стрелата се били появили светещи надписи. Вълкът стрелнал с поглед момичето и поруменял.

— Не знам да чета — признал смутено.

— Аз знам, мъничко — рекло момичето и взело лъка на Вълка. Почесало се по главата, смръщило носле и започнало да чете бавно и колебливо.

„В мрак чезне скъпоценният камък.
Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?“

После взело стрелата си, почесало се по главата малко по-дълго от преди, смръщило носле още по-силно и продължило.

„Прекрасният камък, макар и скрит,
копнее да изпълни предназначението си.“

Спогледали се. Мълчанието било нарушено от Вълка.

— Името ми е Вълкът, а баща ми е бил сръчният майстор Ли Тан. Не го познавам, а от него са ми останали единствено този лък и този пръстен.

— Името ми е Огненото момиче, а майка ми беше вещицата Огнената корона — отвърнало момичето. — И аз не съм я виждала, а от нея ми е останала тази стрела.

— Хората говорят, че баща ми и майка ти се опитали да уби-ят Смеещия се княз — казал Вълкът. — Нима варваринът-търговец е наистина твой чичо? Каза ми, че си му откраднала нещо, но аз не му вярвам.

— Аз да съм му откраднала нещо? — рекло възмутено момичето и се изплюло. — Името му е Бодливата варварска брада.

Искаше да ме продаде като наложница на Смеещия се княз, както преди това му е продал майка ми. При първа възможност ще го убия.

По време на разговора им светлината на буквите върху лъка и стрелата започнала да избледнява, но се появило ново сияние. Оказало се, че се излъчва от пръстена върху ръката на Вълка. Той го свалил и го погледнал. Върху него не се появил никакъв текст, но странните знаци от вътрешната му страна били започнали да светят. Вълкът ги огледал по-внимателно и установил, че не всички линии светят. Светещите линии били обградени от успоредни на тях тъмни линии, виещи се и минаващи през различни отвори.

— Дали пък това не е някаква карта? — прошепнало Огненото момиче.

Вълкът извърнал пръстена и го огледал откъм лицевата му страна. Там също били изобразени разни линии.

— Я виж, тези линии започват от вълчата глава, стигат до ръба на пръстена и след това продължават върху вътрешната страна, сякаш влизат в дупка или в тунел. Светещите линии пък преминават през малки отворчета и свършват при този кръгов знак.

Момичето го стиснало за ръката.

— По-надолу по реката има една статуя с вълча глава също като тази! — казало възбудено.

Без да разменят нито дума повече двамата мълчаливо и бързо се спуснали до брега на реката и спрели едва когато стигнали до огромна каменна статуя с вълча глава. Огледали я внимателно в търсене на някакъв знак, но не открили нищо. Очите на вълчата глава били вперени в една потънала в мрак част от каменната стена. Когато отишли там, открили малък страничен тунел, който бил почти незабележим. Вълкът и Огненото момиче обаче успели да се промъкнат през процепа.

Сиянието на пръстена се било засилило, като вълчите очи светели като малки фенерчета. Имало много странични тунели, но Вълкът следвал единствено линиите, изобразени на пръстена. За всеки случай, при влизането във всеки нов тунел издълбавали знаци върху стените до входовете им. Въртели се през цялото време сякаш в лабиринт, но накрая видели пред себе си светлина. След малко се оказали в неголяма кръгла пещера. Светлината прониквала през естествен отвор в горната й част, където се виждало синьо небе, примесено със слънчеви лъчи.

В пещерата имало маса и две пейки. На пода открили наръч от факли, а недалеч от тях — два нара за спане. Между наровете имало естествен каменен постамент. Върху него имало три бронзови ковчежета, като на каменната стена над всяко едно от тях бил издълбан един и същ надпис. Ковчежетата имали плъзгащи се капачета, оформени като рибени люспи. Огненото момиче прочело надписите.

„Дръпни люспите
едва когато не ти остане друга възможност.“

Ковчежето в средата имало две капачета, опиращи едно до друго. На лявото бил изобразен йероглифът „йен“, а на дясното — йероглифът „ян“. На стената над него били издълбани четири йероглифа — „тун лин пао ю“.

— „Камък на всепроникващата духовна сила“ — прочело момичето.

Вълкът отворил средното ковчеже и открил вътре парченце камък. Било малко, продълговато, остро като бръснач и с формата на накрайник на стрела. Огненото момиче го взело в ръката си. На всяка една от двете му страни били изписани два реда от знаци. След дълго чесане и мръщене успяло да ги разчете.

„Когато злото се приеме за мъдрост, мъдростта се превръща в зло.
Когато жестокостта се приеме за добродетел, добродетелта се превръща в жестокост.
Камъкът поразява жестокостта и злото.
И полита право към сърцето на Лю Шен.“

— Огнено момиче, Лю Шен е същинското име на Смеещия се княз — рекъл Вълкът.

Огненото момиче взело стрелата, оставена от майка му. Видяла, че няма връх. Имало обаче улей, в който да се вмести накрайник. С бавно движение взело камъка и го поставило в улея. Той прилегнал там и прилепнал на мястото си така плътно, сякаш бил закрепен към стрелата с ремъче от сурова кожа. Момичета взело стрелата и я поставило върху пръста си. Била прекрасно балансирана.

— Какво според теб трябва да сторим? — попитало то тихо. Вълкът се огледал. Отворът, водещ към повърхността, бил вертикален. Разгледал го внимателно и открил по него скоби за които можел да се залови. Започнал да се изкачва по тях без затруднения, тъй като били добре закрепени. Когато накрая подал главата си от отвора видял, че се намира в дъното на пролом. Забелязал странни скали с червен и изумруден цвят. След това се спуснал обратно.

— И ти би могла да се покатериш — казал задъхано. — Ако се наложи, бихме могли бързо да се измъкнем оттук. Огнено момиче, струва ми се, че баща ми и майка ти са искали ние да убием Смеещия се княз, ако те не успеят да свършат тази работа. Аз обаче не знам нищо за него. Защо според теб би трябвало да бъде убит?

Огненото момиче поклатило глава.

— Не знам, но ще трябва да разберем — рекло.

Стиснали се за ръце и решили да огледат отново лабиринта.

/Оттук нататък ще започна да обобщавам, тъй като подробностите не бяха от интерес за Господаря Ли. Вълкът и Огненото момиче откриват ужасните разрушения в Долината на скръбта и чудовищната камера за изтезания в пещерата. Установяват, че оръжията за изтезания са направени от Сръчния А, и че момичетата, които се изпращат на Смеещия се княз, преди да се окажат в пещерата му, се продават от Бодливата варварска брада. Преследват ги войници, а един щурец ги научава как да крадат храна. Вълчата каменна глава може да говори и ги предупреждава, че наблизо има гейзер с отровна пара. Опитва се да ги предупреди да се пазят и от прилепи, но тъй като думата „прилепи“ може да означава поне четиридесет други неща, ако не се произнесе правилно, а статуята няма устни, та да разберат какво точно иска да им каже, не разбират предупреждението. Залавят ги в плен, но те успяват да избягат и откриват тронната зала, построена от Смеещия се княз в пещерата. Приготвят капани, като поставят остри бамбукови пръти в дупки, които покриват с рогозки, наподобяващи по вид каменния под, и подкопават основите на скали, надвиснали над стръмни скатове. Стигат до извода, че Смеещият се княз трябва да бъде убит и решават, че това може да се направи единствено в момента, когато той провежда дворцов съвет в пещерата. Преминават през тунел, чийто горен край има изход към тронната зала и установяват, че Сръчният А и Бодливата варварска брада са сред сановниците на княза. Самият княз е седнал върху трона./

— Ще можеш ли да го улучиш? — прошепнал Вълкът.

Огненото момиче поклатило глава и подало лъка и стрелата на Вълка. Смеещият се княз бил облечен в монашеско расо, което обаче не било шутовско като на монасите, застанали от двете страни на престола. Лицето му било скрито в мрака, но оттам присвятвал погледа на злите му очи, наподобяващи късчета студен огън. На облегалката на трона били кацнали седем черни прилепа, които той хранил с нещо, прилично на човешки черен дроб. Смехът му наподобявал трошенето на ледени висулки.

Вълкът наместил стрелата на лъка си и започнал да опъва тетивата. Мускулите му се напрегнали до крайност, когато наместил перата от края на стрелата до дясното си ухо. Повдигнал внимателно лъка и избрал ъгъла, подходящ за изстрел от дълго разстояние. Острият каменен накрайник проблеснал на светлината на факлите и привлякъл вниманието на седемте прилепа, които веднага се вдигнали във въздуха. Цялата пещера се изпълнила с ехото от пискливите им гласове.

„Господарю! О, Господарю! Заплашва те стрела!
Върхът й е светлият камък, от който се боиш!“

Леденият поглед на Смеещия се княз прешарил цялата пещера. Тунелът сякаш се изпълнил с мраз. Вълкът се опитал да отпусне тетивата, но пръстите му били сковани от студ. Ръката му — също. Усетил как мразът прониква през цялото му тяло и достига сърцето му.

Огненото момиче поело лъка и стрелата и опънало тетивата с все сила. Леденият поглед на княза обаче паднал върху нея и тя също застинала. Седемте черни прилепа се насочили направо към тях.

„Господарю! О, Господарю! Това са момче и момиче!
Той — с вълчи пръстен. Тя — с огън във всяка къдрица!“

— Това е крадливата ми племенница! — изревал Бодливата варварска брада и дал знак на рота войници. — Давам четири жълтици на този, който ми я доведе! Добре де, пет!

— Доведете ми моя неблагодарен малък братовчед! — изпискал Сръчният А и дал знак на друга рота войници. — Жив или мъртъв, няма значение!

Смеещият се княз отместил погледа си към своите монаси, а Вълкът и Огненото момиче изведнъж се почувствали освободени от ледените вериги. Вече не съществувала възможност да се прицелят добре, така че с все сила побегнали обратно по тунела. Успели да стигнат в централната пещера само миг преди войниците. Покрай ушите им свистели стрели, когато се гмурнали в реката и започнали да плуват към другия каменен бряг. Успели да преминат на отсрещната страна и се стрелнали към един страничен тунел. По петите им бил Бодливата варварска брада заедно с войниците, които надавали радостни викове.

Вълкът и Огненото момиче започнали да броят стъпките си, за да избегнат капаните. Единадесет стъпки и скок. Дванадесет стъпки и скок. Тринадесет стъпки и скок. Скачали и скачали, и скачали, докато зад гърба им се разнасяли ужасяващи писъци, съпроводени от песента на седемте черни прилепа.

„Господарю! О, Господарю! Твоите доблестни стражи загиват!
Промушени от остри колове, скрити в дълбоки дупки!“

Къде било Огненото момиче? Вълкът си задал този въпрос и се извърнал. Била заела спокойно позиция в самата среда на тунела. Свещената стрела била в колчана й, а в ръцете си държала друга, обикновена. Стрелата била наместена в лъка и Огненото момиче внимателно се прицелило, като пернатия заден край на стрелата се оказал до дясното му ухо. Прилепило се към стената на пещерата, докато към него бавно се придвижвала огромна фигура, скимтяща от ужас.

— Ето ти подарък от майка ми, мили чичо! — рекло тихичко Огненото момиче.

Стрелата избръмчала като оса и Бодливата варварска брада се хванал за гърлото и се опитал да изтръгне нещо от него. Шурнала струя кръв и той паднал на пода, като гърчовете му били съпроводени от бълбукане. Огненото момиче се върнало при Вълка и двамата продължили бягството си. Изходът на тунела се намирал високо в стената на пещерата Там били струпани огромни камъни. Войниците долу, на брега на реката, надали победни викове. Вълкът и Огненото момиче едва успявали да избегнат стрелите, докато тичали един зад друг по тясна пътечка, като измъквали по пътя си дървените подпорки, които били оставили там предварително. Седемте черни прилепа полетяли към тавана и изпищяли ужасено.

„Господарю! О, Господарю! Попаднахме в капан!
Стражите ти са смазани от падащи скали!“

Къде бил Вълкът? Огненото момиче се извърнало и видяло как той се придвижва по скалистия скат, стиснал нож в зъби. Сръчният А изпищял от страх и измъкнал меча си. Вълкът се шмугнал под него, А изревал, стиснал ръкохватката на кожа, забит в корема му, и се опитал да го изтръгне. От устата му потекла кръв и се строполил на земята. Вълкът се върнал при Огненото момиче и продължили бягството си. Най-сетне излезли от тунела и се оказали до реката Над главите им пърхали зловещо седемте черни прилепа.

„Господарю! О, Господарю! Ето ги тук!
Няма къде да избягат, ни напред, ни назад!“

Леден повей изпълнил цялата пещера. Вълкът и Огненото момиче се извърнали и в ужас видели как към тях се приближава самото въплъщение на злото. Към тях се бил понесъл огромен черен прилеп. Размахът на крилете му бил поне четиридесет стъпки. Острите му зъби стърчели като копия. На главата му блестяла царска корона, а очите му били очите на Смеещия се княз.

Вече почти били достигнали статуята на вълка, където били заложили един последен капан. Били го подготвили за войниците в случай, че решат да ги преследват със сал. Вълкът дръпнал едно въже. Една огромна скала се устремила с гръмотевичен шум към войниците, полетяла във въздуха и паднала в реката. Образувала се водна пелена, която скрила всичко от погледа на стражите. Вълкът и Огненото момиче се възползвали от нея и се промъкнали през тесния процеп, водещ към тяхната пещера. Писъците на седемте черни прилепа започнали да заглъхват в далечината.

„Господарю! О, Господарю! Злосторниците избягаха!
Ще претърсим цялата пещера, докато открием мъртвите им тела!“

Огненото момиче, напълно изтощено, седнало на пода и затворило очи. Когато най-сетне ги отворило, видяло как Вълкът е устремил поглед нагоре, към отвора, откъдето прониквали слънчевите лъчи. Чували се звуците, издавани от спускащите се надолу стражи. Армията на княза претърсвала и пространството около пещерата.

— Ще отида да проверя какво става — казал Вълкът. Очите му били изпълнени с тревога. — Почакай ме тук, Огнено момиче!

Започнал да се изкачва по комина и след малко изчезнал. Огненото момиче отново стиснало очи. След малко повторно ги разтворило.

— Ето го момчето! — изкрещял един от стражите.

— Виждам червена коса! И момичето е с него! И двамата са навън! — извикал радостно друг войник.

Огненото момиче веднага се изправило на крака? Вълкът да е с друго момиче? Погледът му се спрял върху каменната поставка между двата нара и очите му се разширили, когато видяло, че лявото ковчеже е отворено. Отишло до него и прочело текста, издълбан на стената. „Дръпни люспите, едва когато не ти остане друга възможност.“ Ковчежето било празно, като в него била останала единствено малка яркочервена нишка. На капака на ковчежето било написано нещо. Огненото момиче отново се почесало по главата и смръщило носле.

„Загине ли едно момче, това не е напразно.
Великото колело се върти и то пак ще се върне.“

Вълкът очевидно бил взел нещо червено на цвят, за да измами войниците и ги отведе далеч от Огненото момиче. Разбира се, било невъзможно да избяга от тях, но затова пък щял да даде възможност на Огненото момиче да се спаси.

Момичето отишло до дясното ковчеже. Отворило люспестият капак. В ковчежето имало малка бутилка с бледа течност. На дъното и на това ковчеже също било написано нещо.

„Момиче, което страда и отпие от мен,
ще бъде пробудено с целувка.“

Огненото момиче отишло до нара и внимателно се отпуснало върху него. Сресало косата си с пръсти и оправило наметалото си. Внимателно поставило лъка и стрелата с каменния връх до себе си и отворило бутилката. Течността имала приятно ухание, също като на горски цветя след дъжд.

— Да, Вълк, ще те чакам — изрекла тихо и отпила от течността. Очите й се затворили и заспала.

„Великото колело се върти и едно момче ще порасне.
Неговата пещера го очаква.
Пръстенът на Вълка ще засияе отново.
Тайнственият проход отново ще се открие.
Едно докосване на устни ще разтвори нечии очи.
Едно огнено момиче ще се събуди.
Свещената стрела ще полети.
И сърцето на злото ще загине.“