Легенда за камъка

— Един откраднат ръкопис — рече тихо, сякаш говореше на себе си. — Двама мъртви монаси, неземен звук и унищожени дървета и храсти. Дали убийството на двама градинари преди тридесет и три години също има някакво отношение към това? Дали са открили сами входа на тунела и са дошли тук? Кое е станало причина да намерят смъртта си? Ако и в този случай са замесени неприятни хора, облечени в шутовски дрехи, това ще е по-скоро потвърждение на теорията, че си имаме работа с някакъв религиозен култ. Може би е свързан с камъка, почитан от Смеещия се княз, и има пряка връзка с неговите монаси.

Господарят Ли внезапно се изправи.

— Това е само първоначален оглед — каза. — Следващия път е добре да дойдем тук тежко въоръжени. За щастие по праха ще можем да разберем дали някой друг също е посещавал това място. Нека все пак погледнем какво друго има тук.

В три от стените на пещерата зееха отворите на тунели. Всичките бяха силно укрепени срещу срутвания. Дебелите дървени греди обаче бяха толкова стари, че не трябваше да изключваме възможността да се разпаднат само от едно кихане, така че движенията ни бяха много внимателни. Първият тунел завършваше със срутване и пътят ни се оказа препречен от нападали камъни. Същата история се повтори и във втория тунел. Третият бе толкова опасен, че нито един човек с всичкия си ум нямаше да се осмели да влезе в него. Бе просто чудо, че не се бе срутил още преди години. Четвъртият тунел също се оказа запушен от срутили се скали. Същото се повтори и в останалите тунели. Местата, към които водеха, не можеха да бъдат достигнати откъм пещерата. Очевидно, трябваше да потърсим някакъв друг вход към гробницата на Смеещия се княз.

Разочарованието ни бе неописуемо. Господарят Ли бе започнал да ругае още след проверката на шестия тунел и не престана да прави това и в момента, когато с посърнал вид започнахме да се изкачваме по въжената стълба. Запримигахме на ярките слънчеви лъчи и се отправихме към средата на пролома. Лунното момче внезапно се спря и вдигна ръка. Слухът му бе невероятен.

— Чувам коне — рече той. — Тропота на много коне и на колела. И дрънченето на оръжие. Ако това са монасите в шутовски дрехи, няма да ни е леко.

Нямаше нито къде да се скрием, нито време за това. В тесния пролом нахълтаха галопиращи коне и огромна колесница. За мое съжаление, не извадихме късмета да са тайнствените монаси в шутовски дрехи. Ши Ху, кралят на Чао, спря конете си и ни огледа внимателно, седнал в бойната си колесница. Златните момичета облизаха чаровните си устни.

— Много съжаляваме, че ще бъдем лишени от върховното удоволствие да се порадваме на твоята мъдрост, Ли Као — започна любезно кралят. — Човек, който с такава лекота успя да изведе най-изтъкнатите ни гости от нашия замък, наистина заелужава да бъде изслушан. Работата е там, че в нашата колесница ще се намери място единствено за Лунното момче и за Утринната скръб.

Реших, че смята да ни убие. При неговия начин на мислене нямаше как да ни приеме освен като обикновени крадци, ограбили съкровищницата му от най-ценните й вещи. Явно, щеше да ни убие. Прецених, че е най-добре да падна на колене и да започна да се кланям. И да сторя това колкото може по-бързо.

— Нима ваше величество говори сериозно, когато се опитва да предявява право на собственост над хора? — попита Господарят Ли с тона на възпитан господин, започващ увлекателен светски разговор. — Та Лунното момче и Утринната скръб не са дори ваши поданици. А може би ще предпочетат сами да решат съдбата си.

Вече бях паднал на колене и удрях старателно брадичката си върху един дълъг бамбуков прът. Така че другият му край да започне постепенно да се приближава към едно гребло, което се намираше сред инструментите ми. Трябва да го доближа още две стъпки, рекох си, и зачестих поклоните.

— Разбира се, един неоконфуцианец би заявил, че след като Утринната скръб и Лунното момче са от селско потекло, те нямат никакви законни права — продължи разсъдливо Господарят Ли. — Ваше величество обаче е твърде умен, за да бъде „нео“ привърженик на каквато и да е вяра, и твърде справедлив, за да вземе решения относно съдбата на хора, които дори не е изслушал.

— Ех, Ли Као, нима още не си разбрал, че способността на един монарх да се задържи на престола си може да се основава единствено върху произвола? — попита Чи Ху.