Легенда за камъка

— Самата поезия е ужасяваща, но някои раздели от приказката определено не са лишени от достойнства — отбеляза Господарят Ли, когато излязохме от пещерата и тръгнахме под лунната светлина.

— Така е! — съгласи се въодушевено князът. — Открай време подозирах, че моят далечен прадядо е имал ледени очи и душата на огромен прилеп.

— На мен приказката много ми хареса — призна Утринната скръб.

— На мен пък ми харесаха дори и стиховете — рече Лунното момче.

— Направо са гениални — възкликнах. — Възможно е някое от тези момчета да е прероденият Вълк. Нищо чудно, че прекарват безкрайни часове в търсене на доказателства за това. А дори и нито едно от тях да не е Вълкът, всичките се смятат за офицери от неговата армия и търсят средства да докажат себе си чрез смели постъпки. Например като прекарат сами нощта в Гората на скимтящите призраци. Или пък като заложат огнен прах под фойерверките на Злонравния By, така че като ги запали през пролетния фестивал, да полети някъде към Тибет. Да не забравяме и прилепите. За да докажат, че не се боят от тях, трябва да посетят скрити и страшни места, пълни с паяжини и паяци. Длъжни са да се научат да им поставят капани и да не се боят от уроки. Преди време смятах момчешката банда, в която членувах, за велика работа. Сега обаче намирам, че ние, Седемте разбойника от пещерата на драконовите кости, не бихме били достойни дори да се кланяме на членовете на Свещения орден на вълка.

Господарят Ли ме погледна по-скоро хладно.

— Може би при това положение не би трябвало да се занимаваме със споменаването на някакъв незначителен камък — рече лукаво.

Историята за Вълка и за Огненото момиче ме бе въодушевила.

— Легендата наистина е гениално измислена — казах. — Още преди столетия момчетата, които са открили пещерата, са решили, че ако изберат за свой кумир скелет с разбита гръдна клетка и с върха на копие в нея, този кумир в някакъв момент ще да е претърпял неуспех. Тогава решили да сглобят в едно късчета от стари приказки за герои и…

— …и се е получила действително възхитителна приказка, ако изключим стиховете — вметна Господарят Ли. — Стиховете действително не струват нищо. Най-изумителното в тази приказка обаче е придържането към народния епос. В смисъл, че отделните думи придобиват едно почти религиозно звучене.

Някой обърна ли внимание на начина, по който Еленовото ухо я разказа?

Аз самият не бях обърнал внимание. За разлика от Утринната скръб.

— Бе отметнал глава назад и бе затворил очи — рече тя. — Веднъж каза „който“, но веднага го поправи на „което“. Също като скъпата ми госпожа Тай Тай. Тя винаги разказваше древните предания, като повтаряше дословно думите, които бе чула от своите родители и от своите деди.

Господарят Ли я погледна с топлота.

— Знай, че не само тези трима господа се възхищават от теб — каза й той. — Да се върнем все пак към камъка. Еленовото ухо възпроизведе дословно два реда, които преди това бяхме прочели върху олтара — „В мрак чезне скъпоценният камък. Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?“

Княз Лю Пао разтвори удивено ръце.

— Така е, но какво в такъв случай представлява камъкът? — попита той. — Според приказката на момчетата той е вълшебна вещ, която поразява злото. Моят прародител обаче го е пазил и боготворял. Това би било безсмислено, освен ако не е имал склонност към самоубийство. Според Су Ма и според автора на „Червената стая“ камъкът е бил въплъщение на вселенското зло. Според съня на Вола камъкът е могъща концентрация на жизнена сила. Камъкът добър ли е или лош? Съществува ли или е просто легенда? Неприятно ми е да призная, но колкото и да бе интересна приказката за Вълка, тя не ни води никъде.

— При цялото си уважение към теб, княже, не мога да не изразя своето несъгласие с думите ти — каза Господарят Ли. Стори ми се, че започва да се държи като фокусник, готов да измъкне прът, дълъг двадесет стъпки, от малка кутия за хапчета. — Нали не сте забравили странните, хора с шутовските дрехи, способни да се появят изневиделица и да изчезнат отново по същия начин? Засилват се подозренията ми, че пещерата от приказката всъщност е гробницата на Смеещия се княз. Това ще рече, че е далеч по-просторна, отколкото сме смятали досега. Е, ще изчакаме да изгрее слънцето, за да разберем дали съм прав.

Глава 15

Веднага след като слънцето се подаде над десния рог на дра-кона Господарят Ли ни поведе направо към дъното на тесния пролом, който разделяше двата хълма. Аз носех цял наръч от инструменти. Спътниците ми се бяха натоварили с факли.