Легенда за камъка

— Гробницата на Смеещия се княз е била изградена от хиляди селяни — каза Господарят Ли. — Възможно ли е да не е оцелял нито един от тях? Според мен е нямало как поне част от историята на този строеж да не е останала в паметта на жителите на Долината на скръбта. Нищо чудно такъв спомен да е и приказката за Вълка. Нека не забравяме, че по едно време заедно с Огненото момиче се оказват в пещера с естествен отвор, и че когато той се изкачва нагоре по вертикалния кладенец и си подава главата навън вижда странни скали с червен и изумруден цвят. Поне така го разказа Еленовото ухо, когато бе отметнал глава назад и използваше същите думи, които са били произнасяни столетия преди него.

Старецът отиде до една от скалите.

— Веднъж слязох дотук, за да се опитам да разбера как Вълкът е успял да се спусне по единия скат и да се изкатери по другия — рече. — Не открих никаква пътека, обаче открих това.

Наведе няколко дебели стъбла на магарешки тръни и ги отмести встрани. Пред взора ни се появиха обикновени гранитни блокове, в които сякаш бяха инкрустирани червени и зелени полускъпоценни камъни.

— Княже, има ли подобни скални образувания някъде другаде в долината? — попита.

Князът, без да каже дума, започна да търси с поглед изхода на естествен скален комин. Останалите последвахме примера му. Измина цял час, преди Лунното момче да нададе радостен вик. Бе се изкачил на двадесет стъпки нагоре по единия скат и бе достигнал единственото място, където малкият наклон позволяваше да се върви без усилия. Посочи ни един гъст храсталак. Веднага се струпахме около него. Изсякох растителността и пред очите ни се появи тъмен отвор. Бях взел със себе си дълъг бамбуков прът и бръкнах вътре, но не успях да достигна дъното. Захвърлих пръта при останалите инструменти и с помощта на княза закрепих до отвора въжена стълба. Господарят Ли ми подаде факел и след малко започнах да се спускам по стълбата, стиснал нож между зъбите. Чувствах се като пират.

Дължината на стълбата се оказа достатъчна. Намирах се в малка кръгла пещера, в която зееше изходът на тунел. На светлината на факела успях да съзра древна дървена маса и две пейки. В каменната стена бе издълбана ниша. Затворих плътно очи и произнесох няколко молитви. След това започнах да оглеждам помещението.

Признавам, че се бях помолил да видя тринадесетгодишно момиче с огнена коса, заспало преди седем века и половина. Бях много разочарован от това, че не го открих.

— Можете да слизате! — извиках.

Господарят Ли, князът, Утринната скръб и Лунното момче се спуснаха при мен. Запалиха своите факли и стана достатъчно светло, за да видим, че дълги години никой не бе нарушавал целостта на дебелия слой прах. Влязохме внимателно в тунела и след малко се оказахме в една много по-голяма пещера. Реших, че някога е била използвана за тренировки по стрелба с лък. Дори бях готов да се обзаложа, че стрелецът е бил младо момче или момиче. Отвсякъде стърчаха стрели, включително и от огромните греди, които крепяха тавана. Видяхме и древно писалище. От лявата му страна бе разположена дълга дървена маса, а от дясната имаше няколко сандъка с меден обков. Сандъците бяха празни. Точно пред писалището имаше огромна метална плоча, закрепена към каменния под. Господарят Ли я погледна замислено и се почеса по носа.

— Прилича ми на писалището на ковчежник — рече. — Нормалното е майсторите и надзирателите да застават пред писалището, докато той им отброява заплатите. Да не забравяме, че Смеещият се княз е обичал да се шегува.

Господарят Ли отиде зад писалището и започна да търси нещо. Най-сетне откри някакъв лост. Направих крачка назад. Чу се зловещото скърцане на метал и плочата се разтвори на две части, които увиснаха на пантите си. Там, където някога бяха заставали майстори и надзиратели, сега зееше тъмна дупка. Внимателно коленичих редом до нея и се опитах да я разгледам на светлината на факела. Тя обаче не достигаше до дъното. Намерих наблизо голяма треска, запалих я от факела и я пуснах в кладенеца. Насмалко не загасна по време на падането си, но все пак успя да свети достатъчно, колкото да затаим дъх от видяното.

Треската бе паднала върху острия стърчащ ръб на скала, точно в пространството между два изгнили човешки трупа. Не бяха древни скелети като онези, които бяхме видели в тунела. Кичури коса и части от изсъхнала плът все още бяха полепнали по тях. Дрехите им бяха практически непокътнати.

— Намират се там от не повече от двадесет или тридесет години — промърмори Господарят Ли.

— От тридесет и три — прошепна князът, побелял като платно. — Обичах да си играя при тях. Това са А Чен и By И, градинарите. Разрешаваха ми да яздя биволите и да ровя тор с лопата и въобще да върша всичко, което ми бе забранено. Един ден изчезнаха и повече не ги видяхме.

Господарят Ли опита здравината на една от скамейките и едва след това седна. Вдигна се облаче от прах. Погледна замислено шахтата.