Легенда за камъка

Това, което се случи впоследствие, изуми всички ни. Бяхме чували много пъти песните на Утринната скръб, но този път тя пя по съвършено различен начин. Пееше, за да успокои болките на старата госпожа, която я бе взела при себе си и й бе дала дом и име. Песента, която излезе от устните и сърцето й, бе същинско вълшебство.

Не мога да опиша тази песен. Мога само да кажа, че тя ми напомни едновременно магьосническата музика на Лунното момче, смесена с прекрасните сияещи рисунки на княз Лю Пао. Просто нямам думи.

Чух чисти звуци, които достигнаха Небесата, разпъдиха облаците, стрелнаха се покрай луната, сляха се със сияйния блясък на звездите на Великата река и започнаха да танцуват сред боговете. Последната нота измени своя блясък и звучене, след което започна наново да се спуска към земята. Чистият глас ни разказа за чудесата, които можем да открием в дъждовните капки и в бурните пролетни потоци, в меките звуци на лятото и в чистия кънтеж на есента. Вятърът виеше и разнасяше снежни вихрушки, но Утринната скръб продължаваше песента си за бълбукащ чайник в топла колиба през зимния ден. Колиба, в която една стара госпожа лежеше в леглото си. Звуците станаха все по-тихи и по-тихи, преминаха в приспивна песен и накрая секнаха.

— Съжалявам, Тай Тай — прошепна Утринната скръб, — но не мога да пея повече. Тази песен ми причинява болка. Прекрасна е, но не е редно да я пея повече. Напомня ми кражба.

Главата й се отпусна. Сърцето й продължаваше да тупти, но тя вече бе в безсъзнание.

Спогледахме се мълчаливо. Кралят на Чао се запъти към колесницата си. С огромните си ръце повдигна безпомощните коне и ги изправи на крака. След това ги успокои с ласки и благи думи. Златните момичета разтвориха редиците си, за да му дадат път да стигне до началничката им.

Мен Чан бе мъртва. Бе паднала по лице и от гърба й стърчеше острието на собствения й меч. Кралят измъкна меча от тялото й и я обви със своето наметало. Взе я на ръце, качи се в колесницата си и седна на въртящия се стол. Тялото на мъртвото момиче остана в скута му. Златните момичета отвориха малко ковчеже, извадиха оттам снежнобяла траурна кърпа и обвиха главата на краля с нея. Едно от тях взе юздите на колесницата. Крал Ши Ху и неговите Златни момичета мълчаливо се оттеглиха, без дори да ни погледнат. Повече не ги видях.

Утринната скръб се оказа по-жилава от стоманата, произвеждана в Синджоу. Господарят Ли успя да предотврати инфекцията с помощта на компреси, направени от дървесна плесен с отблъскващ вид. Момичето искаше страстно да живее и се бе впило в живота с все сили. Вследствие на треската обаче започна да бълнува. Реших, че по някакъв странен начин смесва в едно историята за Вълка със свои собствени преживявания. В своя собствен затворен свят тя тичаше редом с някого, и бягството й изглежда беше отчаяно.

— По-бързо… Още по-бързо… Къде е завоят?… Към статуята на козата… Ето ги гарванът и реката… По-бързо, по-бързо… Насам!… Войници… Скрий се, докато отминат… А сега тичай! Тичай!

Спомням си удивеното изражение на лицето на Господаря Ли, когато веднъж тя се размърда в леглото си и отново заговори.

— Моля ви, госпожо, наистина ли трябва да отида у Чиен? — след това се намръщи. — Там вони ужасно, лодкарите винаги подмятат грубости, а еднокракият старец се опитва да ме ущипе.

— Какво? — попита Господарят Ли. Отиде до Утринната скръб и започна да изтрива потта от челото й. — Кажи, мила, какво иска господарката ти да й донесеш от Чиен? — попита любезно. Тя отново намръщи носле.

— Кожа от носорози.

— А къде се намира това място?

— По средата на пътя между канала и езерото на малката Чин Ху — отвърна Утринната скръб.

Господарят Ли подсвирна от удивление и започна да се разхожда из стаята. Сетне се завърна при леглото.

— Я ми кажи, мила, господарката ти понякога изпраща ли те у Кан номер осем? — попита ласкаво.

Утринната скръб се усмихна.

— Много ми е приятно да ходя там — рече.

— Къде точно се намира?

— На улицата на Протритите монети.

— И какво купуваш оттам?

— Шапки.

— Шапки ли? Да, разбира се, шапки. А откъде купуваш боядисаните ветрила на господарката си? — попита Господарят Ли.

— От Въглищарския мост.

— Предполагам, че прословутото варено свинско го купуваш от… Ех, как се казваше това място?

— Магазина на Вей Големия нож.

— Вярно. Спомняш ли си къде се намира?

— Непосредствено до Котешкия мост — отвърна Утринната скръб.

Господарят Ли започна отново да се разхожда напред-назад из стаята. Когато се завърна до леглото бе преплел пръсти зад гърба си.

— Кажи ми, мила, какъв вид карти за игра използва господарката ти?

— Праскови — отвърна сънливо Утринната скръб.

— Така. А откъде купува заровете си?

— От улица Чуан Чу.

— А какво пазаруваш от Яо Чи?

— Козметика.

— Откъде се снабдяваш с редки билки?

— От Фън Лай.

— Какво получава господарката ти от Чън Шан?

— Четчици за писане.

— Естествено. А спомняш ли си как се казваше човекът, който лично й забърква туша?

— Разбира се. Ли Тън Хуей.

— А красивата дама, от която си доставя розова хартия?