Легенда за камъка

— Ши Тао. Наистина е красива — потвърди Утринната скръб. Отново я разтресе. Утринната скръб започна да се мята в леглото, а Лунното момче и князът се опитаха да я успокоят.

— По-бързо! По-бързо! Къде е проходът? Побързай… Войниците идат… По-бързо… Побързай!… Ето я статуята на ибиса!

Господарят Ли отиде до писалището, седна и извади меха си с вино. Отпи голяма глътка.

— Розова хартия от ръцете на самата Ши Тао — изръмжа, когато си пое дъх. — Боядисани ветрила от Въглищарския мост и шапки от Кан номер осем на улицата на Протритите монети. Тън Хуей пък лично забърква туша! Лунно момче, Утринната скръб знае ли да чете?

— Горе-долу колкото мен, сиреч не дотам добре — отвърна откровено Лунното момче. — Вол Номер Десет чете десет пъти по-добре от нас двамата.

Господарят Ли отпи още веднъж от виното.

— Просто не знам какво повече да кажа — промърмори той. — Би трябвало да умее да чете стенографски текст, изписан по системата „Бял цвят“.

Изправи се на крака и се обърна към княза.

— Ваше височество, тази проклета треска ще я убие, освен ако не се заемем с лечението й. За да приготвя единственото лекарство, което според мен би свършило работа, ще ми трябват семена от бодлива ябълка от Бомбай. Лунното момче, Волът и аз ще се опитаме да ги намерим и е много възможно междувременно да ни убият.

Спогледахме се с Лунното момче. После то се обърна към Господаря Ли.

— Кога ще тръгваме? — попита.

Глава 16

Едва ли има смисъл да ви разказвам какви чувства изпитвах към Утринната скръб. Така или иначе, докато бодърствах през нощта, умувах цели часове какво ще правя, когато тя оздравее и Господарят Ли я вземе за жена. Семейство Мин разполагаше с голяма барака в дъното на двора си. Дали щеше да им трябва повече сега, когато техният прапрадядо бе починал? Можех да я закупя и освен това знаех много добре как да я стегна така, че да стане годна за обитаване и дори да има стаи за гости. Беше ми приятно всяка нощ да правя това във въображението си, като изпипвам и най-малките подробности.

По пътя се отбихме само на едно място. Става дума за залата на Единорога, която ни напомни тъжната преходност на земната слава. Горделивите сановници от династията Хан бяха позирали за портрети, предназначени уж за вечността. Залата на Единорога обаче днес е порутена. Отвсякъде е обрасла с диви храсталаци. Цял век никой не си е сторил труда да поправи покрива. Селяните отдавна са отмъкнали вратите и дървения под. Ако портретите все още са там, то е, защото никой не е сметнал, че могат да му свършат някаква работа.

Портретът на император Ву Ти все още си стоеше непокътнат. Дори и четката на придворния ласкател, който го бе изобразил, не бе успяла да прикрие факта, че въпросната царствена особа приличаше повече на бивол, отколкото на човек. Портретът на Смеещия се княз беше досущ като този, който вече бяхме видели в имението — със странен разсредоточен поглед. Господарят Ли обаче не прояви интерес към княза. Искаше само да огледа отблизо лицето на неговата съпруга, Ту Ван.

— Един мой приятел, който почина поне преди шестдесет години, веднъж ми разказа нещо много любопитно за Ту Ван — рече Господарят Ли. — По негови думи, била единствената известна му аристократка, която затъкнала в косата си игла с обикновен камък, досущ като простите селянки. Във всичко останало обаче била невероятна разсипница.

Младата дама, която ни гледаше от портрета, действително се отличаваше с голяма красота, макар и да не можеше да се разбере в каква степен е била истинска, и в каква — плод на угодничеството на художника. Косата й бе украсена с една-единствена голяма игла, крайчецът на която едва се виждаше. Господарят Ли я изучи внимателно, като носът му почти допря до картината.

— Значи, бил е прав. Настина е камък. Не вярвам художникът да е бил толкова смел, че да си позволи да фантазира в тази подробност.

Сетне се извърна към нас.

— Помните ли думите на Су Ма Чиен? След втория удар с брадвата от камъка на Смеещия се княз се отчупило малко парченце. Изглежда, че именно то е украсило иглата за коса на съпругата на Смеещия се княз. Не трябва да забравя да я попитам дали е така.

Погледнахме го удивено, но той не каза нищо повече.

Щом нещо се отнасяше до Утринната скръб, Лунното момче показваше голяма деловитост. Нито веднъж не се отдели от нас, за да търси млади момчета. Не губихме време и след няколко дни стигнахме до местоназначението си. От върха на един хълм видяхме покрива на малък храм и Господарят Ли съобщи, че сме пристигнали.

— Това е храмът на Лю Лин — рече. — Чували ли сте за него? Отговорихме, че не сме чували.