Легенда за камъка

— Високоуважаеми мъдрецо, животът на една девойка на име Утринната скръб е в опасност, така че съм готов да отида всякъде, където това е необходимо — рече Лунното момче.

Клонките известно време останаха съвсем неподвижни.

След това се размърдаха, сякаш неохотно.

— Така да бъде. Ли Као, не забравяй да поздравиш от мен кралица Фей Йен, ако я видиш. И до днес не съм забравил, че дъхът й имаше уханието на орхидеи. А, и предай моята благодарност на Ли По, задето ми завеща фалшивите си зарове.

Водата в езерцето се раздвижи. Скоростта й постепенно нарасна, докато образува водовъртеж. Не откъснах поглед от черепа. Празните му очни кухини започнаха да излъчват странно сияние, което напълно ме завладя. Стори ми се, че черепът става все по-голям и все по-голям. Белотата на костта изпълни цялото небе, сиянието ме притегли към себе си и изведнъж усетих как влизам в една огромна очна кухина. Господарят Ли и Лунното момче преминаха през другата и миг след това се оказахме върху високия скалист връх на една планина. Около ушите ми свиреше студен вятър, а някъде в далечината изграчи орел.

— Превъзходни ефекти — отбеляза Господарят Ли.

Пред нас, сякаш вградена в скалата, имаше бронзова врата. Господарят Ли я отвори, стъпихме на една площадка и след това направихме първата стъпка по едно дълго вито стълбище, което щеше да ни отведе надолу, до самия Ад.

Глава 17

Колкото и да са начетени варварските читатели, представите им за Ада са съвършено повърхностни. Вината за това не е тяхна, а на невежи църковници и мъдреци, повярвали в две невероятни глупости — че Адът е запазен за прокълнатите и че земята е плоска.

Светът представлява куб, на който всяка страна е дълга 233 575 стъпки. В центъра на куба се намира Царството на Ада, където се явяват на съд всички смъртни, независимо дали са праведници или грешници. Именно заради това хората, живеещи на отсрещната страна на куба, не падат върху нас. Всеки един от нас е притеглен към мястото, където някой ден ще отидем всички. Където и да сме, Адът е винаги под нас, а Небесата — винаги над нас. И толкоз по въпроса.

Кралството е огромно. В него има сто тридесет и пет по-малки Ада и десет големи. Един от последните е за Бога на стените и рововете, друг е за Великото колело на преобразованията, а останалите осем служат за наказание на грешниците. В по-малките Адове се настаняват хората, които очакват присъдата си; други чакат своя ред за превозването им до страната на Изключителното щастие, намираща се в западна посока; трети — блажени, очакват да ги пренесат в планината Кун Лун, където да застанат в нозете на Великия господар на нефрита, и така нататък. Нямам време да ги описвам всичките.

Достъпът до Ада е абсолютно забранен за живите. Изключения се правят много рядко и то само за официални делегации, изпратени от китайския император. Освен за император Чан бях чувал единствено за други двама души, успели да се промъкнат нелегално в Ада и сетне да се измъкнат оттам. Единият бе разбойникът Чу, такъв дързък мошеник, че веднъж си бе позволил да изнудва самото слънце. Другият бе лудият Чи, впоследствие превърнал се в полубог, в чиято чест бяха издигнати много храмове. Аз слагах Господаря Ли по-горе и от двамата и именно поради тази причина не бях напълно скован от страх, докато се спускахме към Страната на сенките. Господарят Ли обаче имаше някои съмнения.

— Преди всичко трябва да разберем какво представлява новата власт — каза загрижено. — Имаше слухове, че главният управител на Ада Йен Ван Йе е бил преместен на друга работа заради недобросъвестно изпълнение на служебните си задължения. Нямам сведения обаче кой изпълнява сега неговата длъжност. Ако са надделели легалистите, можем да си имаме неприятности.

Придвижвахме се надолу, като по-скоро се спускахме свободно в пространството, вместо да се придвижваме с помощта на краката си. Беше добре измислено, тъй като щеше да е ужасно уморително да извървиш цели 116 787 и половина стъпала, макар и надолу. Пред нас се появи малък кръг от бледа светлина. Спряхме се да си починем малко до една врата и внимателно надникнахме през нея. Видяхме плоска сива равнина, в дъното на която се съзираха стените на главния град Фен Ту. Нямаше никакво слънце и сивото небе се осветяваше единствено от сребристо сияние. Дори и цветята и дърветата бяха сиви, а звуците — приглушени.