Легенда за камъка

Само дяволите не бяха сиви. Някои имаха яркосини лица, свирепи червени очи и дълги жълти рога. Други пък радваха окото с острите си зелени зъби, лилави носове и черни уши. Бяха толкова ужасявящи на вид, колкото и дяволите, които човек сънува в кошмарите си. Поддържаха реда сред мъртвите, строили се в дълги редици пред градските стени. Обществената йерархия се спазваше безпрекословно. В една редица бяха подредени благородниците, в друга — търговците, в трета — книжовниците. В отделни редици бяха строени чиновниците, войниците и селяните. Предимство при чакането имаха аристократите, а актьорите бяха оставени последни. Церемониалът бе строго официален и досаден. Дяволите се кланяха на таласъми, таласъмите — на вампири, вампирите — на демони и така нататък. Господарят Ли възмутено се изплю.

— Безобразие! — изръмжа. — Неоконфуцианците и тук са завзели властта. Всъщност това може би не е толкова зле. Би могло да улесни задачата ни. Лунно момче, ти облечи най-хубавите си дрехи и не забравяй да се нагиздиш с най-скъпите си украшения. Воле, опитай се да приличаш колкото може повече на завършен селянин. Аз пък ще си позволя някои малки свободи.

Разтворихме раниците си. Обух чифт сандали, почти напълно разпаднали се, а на главата си сложих шапка, наподобяваща гнездо на плъхове. Разпрах гърба на една стара риза, за да изглежда, че са ме удряли с камшик. Постарах се на лицето ми да бъде изписано тъпо скотско примирение, за да зарадвам с вида си и най-взискателния мандарин. За Лунното момче няма какво да ви говоря. Биха ми трябвали най-малко четири страници, за да опиша неговите одежди, а пък скъпоценностите му можеха да разорят цяло кралство.

Господарят Ли бе направо величествен. Дотогава никога не го бях виждал облечен в униформата на пръв учен на императорската академия. Преди време той бе издържал изпитите си като „чуан юан“, сиреч пръв по успех в цял Китай и с достойнство бе украсил гърдите си със Знака на розата. Той се съчетаваше добре с друго едно отличие — „чиен куан“, разкриващо качеството му на върховен цензор, оправомощен да обезглавява и да повишава в длъжност, без да пита никого /преди време наистина бе имал това право/. На лакираната му шапка бяха поставени деветте копчета, разкриващи неговия сан. Подаде ми чадъра си на висш чиновник и аз го разтворих над главите на почитаемия учен и красивия паун.

— Дръжте се наперено, момчета! — каза ни Господарят Ли. — Никога не забравяйте, че пламъците на Ада съществуват единствено, за да варят чая на благородни неоконфуцианци като нас.

Поехме си дълбоко дъх и потеглихме по студената сива равнина на Ада. Дяволите с погнуса започнаха да свиват ноздрите си, след като усетиха уханието на жива плът и ни изгледаха свирепо.

— Не забравяй да ми напомниш за този дебелак с червените очи, на когото още виси човешка плът по зъбите — каза Господарят Ли на Лунното момче, което надраска нещо върху една плочка. — Десет удара с камшик за небрежност! А това на редица ли прилича? Какъв е този безпорядък? А това не е ли трупът на мошеника, който си беше присвоил името граф Чу? Откога започнаха да пускат и сутеньорите в редиците на благородниците? Работата май наистина е съвсем занемарена. Изглежда, няма да се оправи, преди да хвръкнат няколкостотин глави.

Надменният учен старец явно бе от тези хора, за които трябва да се докладва на началството, така че дяволите само се озъбиха и заръмжаха, но не посмяха да сторят нещо повече. Ускорихме вървежа си към портата. Лунното момче се държеше с естествената самоувереност на красавец. С изящни движения кимаше наляво и надясно, сякаш изразяваше своята благодарност за ръкопляскания, и от време на време леко се намръщваше, уж показвайки недоволството си, че дяволите и таласъмите не се бяха сетили да обсипят пътя му с розови листенца. Аз пък междувременно успях да разбера защо много представители на моята скромна класа се гордеят със своята сервилност и със следите от бичове по гърбовете си.

Държах в ръка чадъра на висш държавен чиновник, което означаваше, че и моята глава се закриляше от жълточерната коприна, на която бяха изобразени всички регалии, показващи ранга на господаря ми. Та какво може да представлява един висш чиновник, ако до него няма селянин, когото да може да накаже с удари с камшик? От самата дръжка на чадъра в реката ми заструи усещане за власт. Бързо установих, че най-естественото изражение на лицето е една тъпа усмивка. Робството е най-прекрасното убежище от несигурността.

Чудовищата, застанали до портата, надигнаха срещу нас ноктести лапи, сиреч, опитаха се да ни спрат.