Легенда за камъка

Лунното момче съвсем артистично пребледня от страх и затрепери, вследствие на което в очите на летописеца се появи оживление. Чиновниците и придворните не се обичат помежду си, така че не след дълго се оказахме в лабиринт от преплитащи се коридори. Отвори се черна врата към тъмен тунел, в дъното на който нещо светеше със зеленикав блясък. Когато се доближихме до него установих, че това бе естествено огледало, образувано от огромен кристал, вграден в каменната стена.

С цялото си същество усетих, че съм застанал пред нещо свещено. Внезапно се оказах на колене и започнах да се кланям. Останалите ми спътници, застанали пред мен, сториха същото. Изправихме се. На пода пред огледалото се виждаха контурите на два сандала. Господарят Ли ми даде знак да стъпя върху тях, което и направих. След това бавно повдигнах очи. Зелената светлина на огледалото бе започнала да пулсира, подобно сърце. Видях отразен в него единствено своя собствен образ, но не и образите на другите. Облада ме непознато чувство за вътрешен мир. Това бе причина да не се уплаша, когато чух тих глас до ушите си.

— Защо пред мен застава жив човек?

Нямах представа какво трябва да кажа, така че отговорих първото нещо, което ми дойде наум.

— Господарят Ли иска да узнае истината.

Зелената светлина продължи безмълвно да пулсира. След това отново се чу гласът.

— Така да бъде. Погледни ме, Вол Номер Десет.

От двете страни на огледалото се появиха две думи. Едната бе „добродетели“, а другата — „грехове“. Образът ми изведнъж се размъти и изчезна и разбрах, че наблюдавам първото си появяване на земята.

Бях малко мехурче от неизвестно ми вещество, нещо като съвсем малка медуза. То след миг се сля с други и се образува по-голяма медуза. Сетне се превърнах в нещо с пипалца, после в пълзяща твар, докато най-сетне с удоволствие успях да си изясня едно от предишните си съществувания — бях плосък червей. Под надписите за добродетелите и греховете не се появи нищо.

Сетне се преродих като риба. После последователно като растение, гъба и насекомо. Преродих се и като молец, хлебарка, крава и шарен котарак. Започнах да се гордея със себе си в очакване на следващите си превъплъщения.

Намръщих се, тъй като започнах да деградирам. Бях се превърнал във водорасло, в блатна кал, в шест различни вида скали, в четири дървета и в леха с растения. После отново започнах да се издигам в очите си — превърнах се последователно в морско конче, в черен гъсок, в пъстър гущер и в кривокрако и еднооко улично куче със сдъвкани уши и с тяло, носещо белезите на безброй улични сражения. Под надписите за добродетелите и греховете все още не се появяваше нищо. Очаквах с нетърпение първото си съществуване като човек.

И този момент настъпи. Бях започнал да се оформям като човешко същество. Образът се избистри и насреща ми зина добре познатото ми грозно лице на Вол Номер Десет. Неволно протегнах ръце към огледалото. Надписите за добродетелите и пороците изчезнаха.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна удивено Господарят Ли.

— Тук при нас не е прието да се изразяваме така обаче разбирам какво искаш да кажеш — каза летописецът. — Удивително! Това момче е невинно като млада праскова!

— Не съвсем — отвърна мрачно Господарят Ли. — Сега вече знаем, че никога не е било наставник на князе, така че ще трябва да си изясним и природата на неговия съучастник. Пауне, направи крачка напред!

Лунното момче зае моето място пред огледалото. Това всъщност бе и целта на Господаря Ли и се удивих на хитроумния начин, по който я постигна.

Надписите за добродетелите и греховете отново се появиха. Образът на Лунното момче се размъти и той също се превърна в малко желеобразно създание. Както и при мен, в началото се повтори поредицата от сливане с други подобни създания и от превъплъщения в малки животинки с пипалца, но после нещата се развиха съвсем различно. Лунното момче с голяма скорост се превърна последователно в отровен бръшлян, в коприва и в грозд от червени плодове, до които не бих се доближил и на разстояние колкото едно гребло. Продължи да се преобразува с още по-голяма скорост и се превърна последователно в отровен паяк, в кобра и в някакво ужасяващо на вид създание с двадесетина гърчещи се пипала. След малко създанието се превърна в миловидна бабичка със закачлив поглед.

Миловидната дребна бабичка шеташе из кухнята си и сипваше някакви странни зелени и морави прахове в едно гърне. От него започнаха да излизат морав дим и тъмна течност. Бабичката се закиска от удоволствие, след като видя как едно малко котенце се устреми към течността, близна я, позеленя и умря на място. Колонката с греховете започна да се попълва и Великото колело на преобразованията продължи да се върти.