Легенда за камъка

— Сторете път на княз Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата! — Минахме през моста така, сякаш той бе наша собственост, без да обръщаме внимание на навъсените дяволи. Във втория ад изтърпяват наказанията си нечестните посредници от двата пола и калпавите лекари. Изтезанията не са от най-ужасяващите, но вонята е отблъскваща. Лунното момче и Господарят Ли веднага закриха носовете си с кърпички. Аз, който съм отрасъл в обори, не се впечатлих особено. Тръгнахме покрай една дълга поредица от ями, докато Господарят Ли най-сетне намери тази, която му трябваше. Там един дебелак със страдалческо лице бе потънал до шията във фъшкии. Независимо от вонята, и той усети миризмата на живи същества, така че надигна поглед.

— Виж какво, Ли Као, ако си дошъл за земята, която ти продадох…

— Не се безпокой за земята.

— Нямах си представа, че почвата отдолу е алкална. Нека Небесата ме накажат, ако не ти казвам самата истина! Ох, боли!

— Е, ти по-разбираш от тези работи! — отвърна му весело Господарят Ли. — Ако питаш мен, кралете на Яма се отнесоха към твоя случай доста немарливо. Ако си бяха направили труда да проверят, щяха да разберат, че същата тази земя ти я продаде и на баща си.

Дебелакът започна да плаче и сълзите му набраздиха лайната, покриващи почти цялото му лице.

— Нали няма да им кажеш това, Ли Као? — започна да хленчи. — Нямаш представа какви порядки са въвели неоконфуцианците тук! Разберат ли, ще ме засилят направо в осмия ад, а там ужасите са неописуеми!

— Ти да видиш какво става и в самия Китай, а, ще ти настръхнат косите — отвърна мрачно Господарят Ли. — Завчера сънувах, че отново са те назначили за придворен лекар. Нямаш представа как ми се повиши настроението.

Дебелакът направи опит да се държи достойно, макар и при подобни обстоятелства това да не бе лесно.

— Не всичките ми пациенти умряха — рече не без известно самодоволство. — Някои дори се изправиха на крака. Един или двама дори не се нуждаеха от патерици.

— Ти за кои говориш? За тези, които лекува, от настинка?

— От настинка и от пришки. Да не би докторите да са виновни заради това, че някои хора, кихнат ли веднъж, веднага търчат при тях? — попита съвсем основателно дебелакът.

— Като теб друг доктор нямаше — рече с уважение Господарят Ли. — Не си спомням друг лекар да се е сетил да лекува хълцания с арсеник.

— Че какво, нали после пациентите преставаха да хълцат?

— Така е, нито един от тях сетне не оспори това — рече Господарят Ли. Стори ми се, че вложи някакъв двоен смисъл в думите си. — Както и да е, не съм дошъл при теб за медицински консултации. Спомняш ли си нашето пътуване до Тунган. Ох, това трябва да беше преди осемдесет или деветдесет години, а мозъкът ми вече започна да прилича на нещата, в които са те заровили. Спомням си само за едно момиче с лилава туника.

Преобразованието бе изумително. Фъшкиите върху лицето на дебелака сякаш се стопиха. Вгледах се в него и реших, че някога ще да е бил очарователен и красив младеж.

— И ти ли си спомняш за нея? — каза с нега в гласа. — Ли Као, няма ден, в които да не съм си мислил за това момиче. Чудни времена бяха, нали? Тя пееше „Есенни нощи“, хвърляше оризови питки в реката и се смееше, когато с теб се гмуркахме да ги изваждаме. Моля се боговете да са я взели при себе си на Небесата.

— Това не стана ли по време на едно празненство? — попита Господарят Ли.

— Да. Селско празненство. С много маски, барабани и маймунски танци. Спомням си още, че един едър селянин те короняса като крал на въшките, след като ти му насини окото. Цяла седмица пиянствахме, а на раздяла селяните ни подариха храна и цветя.

След това дебелакът отново се натъжи.

— Какво прекрасно нещо е младостта — прошепна. Господарят Ли ни нареди да пазим да не дойде някой дявол и след това се наведе и опря меха си с вино до устните на дебелака. Клетникът, отдавна недокосвал подобна течност, изпи цяла кварта.

— Бива си го, велики Буда! Това нали е планинска роса от Хайнин?

— И то от най-добрата — потвърди Господарят Ли. — В онези времена ти се беше пристрастил към ботаниката. Спомням си, че след като се разделихме с момичето с туниката, с теб се разходихме из природата. Минахме покрай един храм или манастир, не си спомням точно, и след като тръгнахме към един хълм, ти откри…

— Бодлива ябълка от Бомбай! — възкликна човекът. — Как няма да си спомня? Човек открива такова нещо веднъж в живота си. Уж бях решил някой ден отново да се завърна при нея, но се заех с какво ли не и така и не го направих.

— А би ли могъл да я откриеш сега? — попита Господарят Ли. Човекът го погледна внимателно.

— Значи тъй. Трябва ти бодлива ябълка от Бомбай, така ли? Това е много опасно, Ли Као. Ти винаги си склонен да се забъркаш в какво ли не и това, че си все още жив, за мен е една от великите загадки на империята.

Господарят Ли отново се наведе към него с мех в ръка.