Легенда за камъка

— Добре, старче, добре — отвърна Ту Ван и затвори очи. Върху устните й започна да се образува ледена коричка. Помислих, че е сложила край на разговора, обаче след миг тялото й, отново започна да се мята и коричката се разчупи.

— Този камък не беше негов, винаги е бил мой и само мой… Даде ми го един мой любовник… Винаги съм получавала подаръци от любовниците си… Бях едва на десет години, когато позволих на един хлапак да помисли, че ме е прелъстил и да ми подари пръстените на майка си… Хубаво момче беше и лесно го дресирах, също като куче… Стани! Седни!… Когато дойде баща му, за да си иска пръстените, дресирах и него… Дай лапичка! Бегом!… Водех мъжете на каишка, която беше видима само за жените… Как само ме ненавиждаха тези повлекани… Накарах го да ме вземе за своя седма жена и после го убедих да замине заедно с красивия си син на война, където беше сигурно, че ще ги убият… Су беше адвокат, Кун Сун — съдия… Мирно! Бегом! Дай лапичка!… С тяхна помощ изхвърлих останалите съпруги на улицата, а сетне се заех с други глупци… Търговецът И Шу ме дари със скъпоценности и каляски… Губернаторът Го имаше много къщи и земи… Всички въртяха опашки като малки кученца, които очакват да бъдат погалени… Не успях да дресирам единствено княз Лю Шен, обаче пък той ме дари с корона… Камъкът получих от неговия управител… Усещах вълшебството му, когато го допирах до кожата си… Съпругът ми ми го отне и от това полудя… Изгуби напълно разума си… Малкото пътешествие, Голямото пътешествие, хиляда секунди, зародишната перла… Убивай! Убивай! Убивай!… Су Ма строши камъка и получих само люспица от него за иглата си за коса… Тази мръсница, прислужницата, се опита да го открадне… Пронизах я, но тя успя да избяга… Заедно с нея избяга и наложницата, като взе със себе си пръстена от Упуаут, който мъжът ми й бе подарил… Войниците ги убиха, но не успяха да открият камъка… А той беше мой! Само мой… Съпругът ми отказа да ми даде второ късче… Присмя ми се, прочете ми любовни стихове, които каза, че ще постави в ковчега ми, и след това ме накара да изпия отрова… Луди монаси в шутовски дрехи танцуваха около моето ложе… После… Студ… Все по-сковаващ… Мъгла… Стражи, които ме повеждат към един сив свят… Кралете на Яма… Мраз… Мраз… Мраз… Ту Ван отново отвори очи и ме погледна.

— От теб, яки селски момъко, щеше да се получи много мило кученце. — Погледът й се изпълни с почуда, когато се отмести върху Лунното момче. — Тебе пък щях да боготворя… — накрая очите й се спряха върху Господаря Ли.

— Теб никога не бих боготворила. Нито пък щях да успея да дресирам или прекърша — рече княгинята. — Страх ме е от теб, старче! Махай се!

Господарят Ли направи поклон и си тръгна. С Лунното момче последвахме неговия пример. Ту Ван затвори очи, а сетне и уста. Чухме звук като прищракването на брава. Повдигнах високо държавническия чадър и продължихме по пътеката.

— Каква изключителна млада жена! — възкликна с възхищение Господарят Ли. — Изразът „По-твърд от Ту Ван“ би трябвало да се наложи в нашата реч. Ще помисля дали не мога да направя нещо за нейното ледено ложе.

Глава 19

Продължихме пътя си по широка сива равнина, водеща към сивите крепостни стени на шестия Ад. Студен сив вятър разрошваше сивата трева, а сивото небе се стоварваше върху главите ни.

— Господарю Ли, не успях да разбера как всъщност стоят нещата с камъка — казах. — Нима не е въплъщение на злото? Нали така е мислил Су Ма? Нали същото се твърди и в летописа на Небесата и земята, и е цитирано от автора на „Сънят в червената стая“?

Господарят Ли не ми отговори веднага.

— Воле, не може да сме сигурни дали този легендарен летопис е цитиран наистина, но знаем, че както Су Ма, така и Цзао Суе Чин са приели за доказателство твърденията на двама велики мъже, докоснали се до камъка. Наистина както Лао Дзъ, така и Чуан Дзъ са извикали „Зло!“и са захвърлили камъка надалеч. Дали обаче това означава със сигурност, че са сметнали именно самия камък за зло? Дали пък не са имали предвид нещо друго? Нещо, което да е било свързано например с формата на камъка?

Формата? Опитах се да си спомня описанието на Су Ма. Плосък и с кръгла вдлъбнатина в единия край. Какво общо можеше да има това със злото?

— Но нали самата Ту Ван ни каза, че от допира с камъка мъжът й напълно се побъркал? — рече Лунното момче. — Това не предполага ли, че камъкът е бил въплъщение на злото?