Легенда за камъка

— Съвсем не — отсече Господарят Ли. — Думите й бяха съвсем ясни. Жизнената сила на камъка е изкушила Смеещият се княз да го използва по един едновременно смехотворен и крайно опасен начин. Имам предвид така нареченото Съвършено дишане на таоистите. Целта на това занимание е постигането на лично безсмъртие, а опитите за неговото постигане винаги водят до катастрофа. Лежиш на гръб и притискаш език към небцето си, за да можеш да поемеш мозъчна роса — таоистите наричат така слюнката. Освен това, със средния пръст на всяка ръка натискаш дланта на другата. Подозирам обаче, че Смеещият се княз е натиснал с пръсти повърхността на камъка. Поемаш въздух, задържаш го тридесет секунди и след това го пречистваш, като поемаш капки мозъчна роса, за да достигнат до гърдите и сърцето ти. На това се казва Малкото пътешествие. Оттам нататък удължаваш времето, през което задържаш дъха си, с последователност от пет секунди на месец. Когато успееш да прекратиш дишането си за сто и петдесет секунди, вече си готов за Голямото пътешествие.

— Да задържиш дъха си цели две минути и половина може да бъде опасно — отбеляза Лунното момче.

— Човек се замайва и губи чувство за ориентация — допълних. — Продължиш ли повече време, можеш да увредиш мозъка си.

— Така е — потвърди Господарят Ли. — Това обаче е само началото. Голямото пътешествие се състои в изпращането на пречистен въздух към гърдите, сърцето, белия дроб, черния дроб, бъбреците и половите органи. С всеки месец продължаваш да удължаваш спирането на дишането с по пет секунди. Предполага се, че когато усвоиш умението да правиш това цели хиляда секунди, в тялоти се появява нещо, което таоистите наричат „зародишната перла“. Смятат го за божествен еликсир на живота.

— На живота ли? Че човек ще е съвсем умрял, спре ли да диша за толкова време!

— Не е задължително. Човешкото тяло е способно на действително изумителни неща — каза Господарят Ли. — Проблемът е свързан с мозъка. Той се нуждае от постоянното вдишване на свеж въздух. Именно тук трябва да потърсим причината за лудостта на Смеещия се княз.

Представих си как князът стиска камъка и едновременно спира дишането си, докато най-сетне лекарите поклащат глави и нареждат гонговете да бият на умряло. Представих си как полуделият княз, обвит с пелена от мрак, продължава да стиска камъка и да сдържа дъха си, докато цели векове изминават. Представих си как сетне отваря очи, капакът на саркофага му започва да се приплъзва, а след малко от гробницата се измъква мъртвец с нефритови одежди. Представих си сянка, движеща се безшумно на лунна светлина. Представих си и Утринната скръб, легнала безпомощно в…

— Воле, май ще трябва да опрем до твоята помощ — чух гласа на Господаря Ли.

Върнах се към действителността. Бях си мислил, че сивата равнина, по която вървим, няма край. Оказа се, че съм сгрешил.

— Някой от вас двамата сети ли се да погледне назад, когато влязохме в Ада? — попита Господарят Ли.

Не се бяхме сетили.

— Вратата, която се затвори зад нас, след това изчезна. На нейно място остана само повърхността на скала — продължи Господарят. — Това ще рече, че ни е останал един единствен изход, през който можем да се измъкнем оттук — Великото колело на преображението. Сиреч, ще трябва първо да попаднем в десетия Ад.

Пред нас се намираше пропастта Ин Ян, която можеше да се прекоси единствено по отпуснато въже, не по-широко от два палеца. Застанахме до ръба и погледнахме надолу, но никакво дъно не се видя.

— Какво ще кажеш? — попита Господарят Ли.

Озърнах се. Дяволите се ползват от услугите на ниско поставени слуги, наречени ракши. Някои от тях мъкнеха огромни кофи с вода, закачени на краищата на дълги дървени кобилици.

— Господарю, може би няма да е зле двама благородници да набият един глупав селянин и да го накажат за неговата наглост, като натоварят грубите му рамене с кобилица.

Дяволите закимаха одобрително, когато Господарят Ли и Лунното момче ме набиха, и не направиха никакво възражение, когато старият сановник със свиреп вид даде знак на един от ракшите да дойде и му взе кобилицата. Излях водата от грамадните кофи и казах на Господаря Ли и Лунното момче да се наместят в тях. Господарят Ли сложи в своята кофа камъни, за да се уравновеси тежестта, след което ги закачих на кобилицата, наместих я на раменете си и закрачих към въжето, служещо за мост.

Всеки, който е наблюдавал въжеиграчи на панаирите, знае, че те пазят равновесие с помощта на дълги пръти. На селяните много често се налага да пренасят тежести, закачени за двата края на кобилица. Знаех, че нямаше да ми е трудно да прекося пропастта, стига да не се уплаша. Освен това, разполагах с чадър, по-хубав от този на който и да е въжеиграч.