Легенда за камъка

Стъпих върху въжето с левия си сандал и започнах бавно да се придвижвам напред, като си помагах с чадъра в усилията си да запазя равновесие. Въжето беше хлабаво, но това не ме смути. Започнах да вървя все по-уверено и достигнах до средата на пропастта без усилия. Точно тогава от глъбините й се разнесе ужасяващ звук. Под краката ми се стрелна нещо по-страшно от всичко, което бяхме видели дотогава.

— Велики Буда! Лунно момче, какво беше това? — попита Господарят Ли, подал се от кофата си.

Звукът се повтори, по-силен и по-ужасяващ. Косата на врата ми настръхна така, че опна кожата на лицето ми. Така на лицето ми неволно се появи безгрижна усмивка.

— Това е злият министър! — изврещя ужасено Лунното момче. — Това са устните на Чин Куей и са нагънали един паднал грешник!

Насмалко не паднах от страх. Чин Куей е министър-председателят, умъртвил великия Юе Фей. Заради това бил наказан в Ада, като му дали тяло, изразяващо душевната му същност и представляващо просто две огромни олигавени устни. Върху тях боговете поставили безброй малки зъбчета, с помощта на които злият министър се храни с плътта на грешниците, като започва от очите. Ужасяващият мляскащ звук предизвика течение, което започна силно да клати въжето.

Върху очите ми започна да се стича пот и да ме заслепява. Опитах се да я избърша и да съсредоточа мислите си единствено върху въжето под краката ми, но не престанах да си представям как огромни гладни бърни се опитват да се впият в краката ми. В един миг ми се стори, че ще падна. Не ми оставаше никаква друга възможност, освен да се приведа напред и да започна да тичам. Чадърът ми помагаше, тъй като поемаше въздух и теглеше нагоре, обаче ми бе трудно да поддържам раменете си в устойчиво положение, за да не разклатя кофите. Наложи ми се да ускоря ход, тъй като въжето продължаваше да се клати. Реших, че рано или късно ще направя погрешна стъпка. В един момент десният ми сандал бе на път да стъпи в празно пространство и светкавично разсъдих, че ако се наведа наляво, ще изгубя напълно равновесието си. Един гнусен мляскащ звук, раздал се нейде отдолу, ми даде смелост да се изтласкам с все сили с левия си крак, протегнал ръце напред. Едва успях да се заловя за самия ръб на отсрещната стена на пропастта Ин Ян. Заритах във въздуха в търсене на някаква опора за краката си и десният ми крак се оказа върху изпъкнала скала. След по-малко от половин минута се изкатерих по стената, Господарят Ли и Лунното момче се измъкнаха от кофите и се отпуснаха върху сивата трева. Продължихме да се отдалечаваме от пропастта на четири крака, докато звуците, издавани от Чин Куей, заглъхнаха напълно.

— Ех, най-сетне ни се случи нещо вълнуващо! — каза Лунното момче и след миг повърна.

Вече бяхме в шестия Ад, където се наказва светотаството. Изтезанията, които наблюдавахме, ни помогнаха да се освободим по-бързо от съдържанието на стомасите си. Най-сетне се изправихме и аз отново поех чадъра, който се търкаляше пред мен. Продължихме пътя си, защитени от нашата броня от неоконфуцианска надменност. Господарят Ли все пак се опитваше да избягва конфликтите. В седмия Ад изтърпяват наказанието си тези, които ограбват гробове и ядат човешко месо. Осмият Ад е запазен за тези, които не проявяват синовна обич, и нямам никакво намерение да разказвам на какви ужасни неща станахме свидетели там. Във всеки случай предупреждавам читателите си да се пазят от попадане в осмия Ад, поне докато го управляват неоконфуцианците. На границата на деветия Ад вече щеше да бъде невъзможно да се избягват разправиите. За да се стигне до десетия Ад и оттам, до Великото колело, трябваше задължително да се мине през двореца на Деветия крал на Яма. Господарят Ли бе напълно потънал в собствените си мисли, когато доближихме крепостните стени, където дълги редици от грешници се бяха подредили на опашка и оплакваха злата си участ с потоци от сиви сълзи.

— Гу-гу-гу!

— Воле, чу ли това!

— Гу-гу-гу!

— Да, учителю.

— Гу-гу-гу!

— Велики Буда, та тук се е събрала вкупом цялата дружинка от Окото на спокойствието! — възкликна удивено Господарят Ли.

Така и беше в действителност и Ли Као тръгна покрай опашката, за да дири познати.

— Здрасти, Сян!

— Здравей, Ли Као. Ти пък какво правиш тук? — попита тъжно жабокът.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос — отвърна Господарят Ли.

Жабокът стисна юмрук и го размаха в посока към Пекин.

— Проклети да са тези продавачи! — изкряка той. — Као, тези безчестни и алчни копелета решиха, че господата, стремящи се към спасението на душата си, ще поискат и да измъчат плътта си, и започнаха освен, червеи да продават и сирене!

Потреперих от погнуса Както повечето китайци и аз не понасям сирене. Напълно бях съгласен с мисълта, че яденето му е едно напълно успешно начало на умъртвяването на плътта.

— Нима само сиренето изпотръшка всички ви? — попита недоверчиво Господарят Ли.

— Не съвсем — отговори жабокът. — Конкурентите им започнаха да продават сурови морски плужеци.

Господарят Ли сви рамене.