Легенда за камъка

— И ноктите си даже не са почистили! Двадесет удара с бич! — изрева сърдито Господарят Ли и мина между чудовищата. Стисках чадъра с все сили и се молех за живота си. След малко прекосихме портите и се оказахме в града. Като следвахме Господаря Ли, преминахме покрай огромния храм на Бога на крепостните стени и ровове и се запътихме към замъка на първия от кралете на Яма. Разбрах, че ще си имаме неприятности още когато доближихме портите му. Не позволяваха никой да ги прекоси, без да е получил разрешението на един старши дявол с черно лице, морави очи, остри стоманени зъби, железни криле и виещи се отровни змии вместо коси. От ушите и ноздрите му излизаше пушек. Чух някакви вибрации и се зачудих дали моите колене треперят или тези на Лунното момче. Оказа се, че треперят в дует.

Господарят Ли докосна с ръка отличието си на имперски цензор и започна да оглежда ужасното създание с ученото любопитство на касапин, оценяващ парче месо.

— Аз съм Господарят Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата. Трябва да се срещна с летописеца на изминалите животи. Веднага! — отсече Господарят Ли.

Дяволът го изгледа и изпусна пламъци от устата си.

— Това наглост ли е? — попита хладно Господарят Ли. Откъсна изумрудена брошка от дрехата на Лунното момче и я запокити в реката от разтопено желязо, която течеше покрай стените на замъка. — Не ми се ще да се оплаквам, че един нагъл портиер е откраднал скъпоценна брошка и я е глътнал, опитвайки се да прикрие престъплението си — студеният му поглед се впери в корема на създанието. — Макар че може би би било любопитно да наблюдавам как твоите началници се опитват да ми я върнат — добави.

Без да каже нищо повече се запъти с решителна стъпка към огромните стоманени врати. Постарах се да не изостана от него и бях така заслепен от ужас и от стичащата се по челото ми пот, че едва след известно време започнах да чувам шляпането на дрипавите ми сандали върху огромни мраморни плочи.

Няколко капки пот се бяха появили дори и върху челото на Господаря Ли. Единствено Лунното момче не даваше вид да се е смутило от нещо. Продължаваше да отвръща с кимания на въображаемите ръкопляскания и да изразява досада от отсъствието на тръбачи. Повдигнах чадъра малко по-високо. Прекосихме дълъг коридор и се оказахме в огромна стая, където цяло едно войнство от чиновници обработваше някакви документи.

Адът е населен не само от дяволи, но и от обикновени призраци. А и самите дяволи не са зли по природа. Просто са имали нещастието след преминаването през Великото колело на преобразованията да се преродят като слуги на Ада. Кръвожадността не е нищо друго освен част от новата им същност също както при прераждането в тигър. Старшият чиновник очевидно при последното си прераждане е бил банкер. Имаше тънка права коса, тънки прави очи, тънки прави ноздри, тънки стегнати устни, тънки прави рамене, тънки прави ръце, положени успоредно върху писалището, тънки и прави, плътно стиснати колене и тънки, и прави крака, с които бе стъпил здраво на земята. Лунното момче замислено го огледа.

— Аз ще имам грижата за него — каза той.

— Действай — отвърна Господарят Ли, — че трябва да влезем по-скоро в кабинета на летописеца.

Лунното момче разигра танцов етюд подобен на онези, които могат да се видят в операта. Бузите ми поруменяха от неудобство, докато Лунното момче с гъвкава стъпка се придвижи към бюрото, а очите на чиновника заблестяха. Лунното момче му се усмихна. Чиновникът се ококори и от челото му започна да се стича пот. Лунното момче започна да му гука. Мършавите колене на чиновника започнаха да треперят под писалището. Лунното момче му каза още нещо и тънките ръце на чиновника се размърдаха, а тънките му крачета започнаха да потропват по пода. Клетият човечец успя да промърмори нещо в отговор и Лунното момче ни посочи с пръст, скрит зад гърба му, една от страничните врати. Заедно с Господаря Ли уж неволно се придвижихме до нея. Лунното момче докосна ръката на чиновника, след което той скочи, с треперещи нозе отиде до вратата, почтително почука и я отвори.

Преминахме през вратата още преди чиновникът да е разбрал какво точно се е случило. Лунното момче го възнагради с докосване по бузата, преди да хлопне вратата пред лицето му.

Бях очаквал да се сблъскаме с още една чиновническа армия, но летописецът на изминалите животи бе сам. Бе седнал зад огромно бюро и ръцете му бяха потопени в папки. Лицето, което ни погледна, ме накара да си спомня за някои от портретите на Хен Чиан, Душещият генерал. Веждите му бяха вертикални, а очите — изпъкнали като на жаба. Носът му бе сбръчкан, сякаш непрестанно душеше някаква неприятна миризма. Господарят Ли му се поклони като на равен. В поклона на Лунното момче любезността и снизходителността бяха уравновесени.

— Ъ? — каза летописецът.

— Аз съм княз Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата. Синът на Небесата е много разгневен — започна Господарят Ли.

— Ъ?