Левиатан

В двореца на баща ми има четири зали за официалните церемонии: в Северната — за зимни, в Южната — за летни, в Източната — за пролетни и в Западната — за есенни. Ако си спомняте, за това разказа покойният Суитчайлд. Там наистина има стенописи с планинския ландшафт, чиято панорама се открива през високите от пода до тавана прозорци. Минали са много години, но стига да затворя очи, аз виждам целия този пейзаж. Много съм пътешествал и много неща съм видял, но на света няма по-прекрасна гледка! Баща ми бе заровил ковчежето под голям кафяв камък в една от планините. Кой от многото планински върхове се има предвид, може да се научи, когато шалът бъде долепен до всяко изображение по фреските. Този от тях, чиито силует идеално съвпадне с парчето плат, крие съкровището. Мястото, където трябва да се търси камъкът, е означена с празното око на райската птица. Разбира се, дори човек да знае в кой сектор да търси, той ще се нуждае от часове и даже дни, за да открие камъка, защото зоната на търсене обхваща стотици метри. Но грешка не може да стане. В планините има много кафяви камъни, но на означената част от склона само един е такъв. „Прашинка в окото е тежкият камък, единствен сред сиви скали“ — гласи бележката в Корана. Колко пъти съм си представял как ще опъна в заветната планина една палатка и без да бързам, с разтуптяно сърце ще бродя по означения склон да търся въпросната „прашинка“. Но съдбата отреди друго.

Е, изглежда, че на изумрудите, сапфирите, рубините и диамантите им е писано да останат там, докато някое земетресение не катурне камъка надолу. Дори да стане след сто хиляди години, на скъпоценните камъни няма да им се случи нищо. Те са вечни.

А с мен е свършено. Проклетият шал ми отне всички сили и целия разум. Животът изгуби смисъл. Аз съм смазан, аз съм луд.

— Напълно е прав — завърши комисарят и остави половинката лист. — Край, с това писмото свършва.

— Е, Рение-сан постъпи правирно — рече японецът. — Той зивя недостойно, но достойно умря. За това сте му се опростят много от греховете и в средвастото си раздане той сте поруци нов санс да поправи своите прегресения.

— Не знам за следващото му раждане — Булдога внимателно сгъна листовете и ги прибра в черната папка, — но моето разследване, слава Богу, свърши. Ще си почина малко в Калкута и — обратно в Париж. Случаят е приключен.

Но не щеш ли, руският дипломат поднесе на Рената изненада.

— Тоест как тъй приключен? — високо попита той. — Пак бързате, господин комисар. — И се обърна към Рената, като насочи към нея двете дула на студените си сини очи. — Нима мадам Клебер няма да ни разкаже нищо?

Клариса Стамп

Този въпрос завари всички неподготвени. Впрочем не всички — Клариса с почуда разбра, че бъдещата майка изобщо не се е смутила. Е, да, едва забележимо пребледня и за миг прехапа пълничката си долна устна, но отговори уверено, високо и почти без пауза:

— Прав сте, мосю, имам какво да разкажа. Само че не на вас, а на представителя на закона. — Тя безпомощно погледна комисаря и завърши умоляващо: — За Бога, господине, бих искала да направя признанието си на четири очи.