Левиатан

— Мис Стамп… К-клариса… Вие ми харесвате. Много ми харесвате. Аз в-ви се възхищавам. И ви з-завиждам.

— Завиждате ми? Но за какво? — смая се тя.

— За смелостта ви. Ч-че не се страхувате да п-получите отказ и да изглеждате с-смешна. З-знаете ли, всъщност аз съм много плах и неуверен в себе си човек.

— Вие? — още повече се изуми Клариса.

— Да. Аз много се страхувам от две неща: да изпадна в смешно или нелепо п-положение и… да отслабя отбраната си.

Не, тя изобщо не можеше да го разбере.

— Коя отбрана?

— Вижте, твърде рано научих какво значи ч-човек да загуби и много се уплаших, може би за цял живот. Докато съм сам, отбраната ми срещу съдбата е з-здрава, от нищо н-не ме е страх. Човек с моята нагласа е най-добре да бъде сам.

— Вече ви казах, мистър Фандорин — строго отвърна Клариса, — че изобщо не претендирам за място във вашия живот, нито дори за място във вашето сърце. Камо ли пък да посегна на вашата „отбрана“.

Тя млъкна, защото всички думи бяха вече казани.

И не щеш ли точно в този момент някой задумка по вратата. От коридора долетя възбудения глас на Милфорд-Стоукс:

— Мистър Фандорин, сър! Не спите ли? Отворете! Спешно е! Тук има заговор!

— Стойте тук — прошепна Ераст. — Връщам се веднага.

Той излезе в коридора. Клариса чу приглушени гласове, но не можа да разбере думите.

След малко Фандорин се върна. Той извади от чекмеджето и сложи в джоба си някакъв малък, но тежък предмет, кой знае защо взе елегантното си бастунче и каза загрижено:

— Изчакайте малко и се приберете. Мисля, че нещата отиват към края си.

Значи този край е имал предвид… После вече, след като се върна в каютата си, Клариса чу как по коридора ехтят стъпки, звучат развълнувани гласове, но и през ум не можеше да й мине, че над мачтите на гордия „Левиатан“ е витаела смъртта.

— Какво иска да си признае мадам Клебер? — нервно попита доктор Труфо. — Мосю Фандорин, обяснете ни какво става. Тя пък какво общо има?

Фандорин обаче мълчеше и само се мръщеше все по-тревожно.

Полюшвайки се от ритмичния напор на вълните край борда, „Левиатан“ с пълна пара пътуваше на север, разсичайки размътените след бурята води на Полкския проток. В далечината зеленееше ивица от цейлонския бряг. Утрото беше мрачно, но задушно. През отворените прозорци по наветрената страна на салона от време на време повяваше горещ въздух с дъх на гнило, но полъхът му не намираше излаз и след като едва помръднеше пердето, се предаваше умърлушено.

— Струва ми се, че допуснах г-грешка — измърмори Ераст и пристъпи към вратата. — Непрекъснато изоставам с една, с половин крачка от…

Когато екна първият изстрел, Клариса не можа да разбере какво става — пукот като пукот. На кораб, който плава по неспокойните вълни, може да пука какво ли не. Но тутакси екна пак.

— Стреля се с револвер! — възкликна сър Реджиналд. — Но къде?

— В каютата на комисаря! — бързо каза Фандорин и се втурна към вратата.

Другите се устремиха след него.

Отекна още един изстрел, а когато до каютата на Гош оставаха само двайсетина крачки — и четвърти.

— Останете тук! — извика Ераст, без да се обръща, и измъкна от задния си джоб малък револвер.

Всички забавиха крачка, но Клариса изобщо не се страхуваше и не възнамеряваше да изостава от Ераст.

Той блъсна вратата на каютата и изпъна ръката си с револвера напред. Клариса се повдигна на пръсти и надникна през рамото му.

Катурнатия стол беше първото, което забеляза. После видя комисар Гош. Той лежеше възнак зад кръглата полирана маса, която заемаше централната част на стаята. Клариса изпружи врат, за да може по-добре да види падналия, и потръпна: лицето на Гош беше чудовищно изкривено, а насред челото му бълбукаше тъмна кръв и на две струйки се стичаше към пода.

Рената Клебер се бе залепила за стената в отсрещния ъгъл. Тя беше мъртвешки бледа, хлипаше истерично и тракаше със зъби. В ръката й потреперваше голям черен револвер с димящо дуло.

— Аа! Ъъ! — виеше мадам Клебер и с разтреперан пръст сочеше мъртвото тяло. — Аз… аз го убих!

— Така си и знаех — сухо рече Фандорин.

Без да отмества насочения револвер, той бързо се приближи и с ловко движение грабна оръжието от швейцарката. Тя не прояви никакво намерение да се съпротивлява.

— Доктор Труфо! — извика Ераст, наблюдавайки всяко движение на Рената. — Елате!

Дребният лекар с боязливо любопитство надникна в окадената от барутен дим каюта.

— Огледайте тялото — каза Фандорин.

Мънкайки нещо на италиански, Труфо коленичи до мъртвия Гош.

— Летална рана в главата — докладва той. — Светкавична смърт. Но това не е всичко… Десният лакът е прострелян. И ето тук, лявата китка. Три рани.

— Търсете хубаво. Изстрелите бяха четири.

— Няма повече. Изглежда единият куршум не е улучил. Всъщност не, чакайте! Ето го — в дясното коляно!

— Всичко ще ви кажа — изломоти Рената, разтърсвана от ридания, — само ме изведете от тази ужасна стая!

Фандорин прибра малкия револвер в джоба си и остави големия на масата.

— Добре, да вървим. Докторе, съобщете за случилото се на вахтения началник и нека постави часови пред вратата. Елате с нас. Освен нас двамата няма кой друг да води разследването.