Левиатан

Беше й странно и срамно да опипва тялото на друга жена, но Клариса прехапа устни и грижливо огледа всеки шев, всяка гънка, всяка дипла по бельото й. Шалът го нямаше.

— Ще трябва да се съблечете — решително каза тя. Беше ужасно, но още по-ужасно бе да си представи, че шалът може и да не бъде открит. Какъв удар за Ераст! Той нямаше да го понесе!

Рената покорно вдигна ръце, за да могат по-лесно да й махнат роклята, и плахо попита:

— В името на всичко свято, мадмоазел Стамп, внимавайте да не направите нещо на детето ми.

Стиснала зъби, Клариса започна да разкопчава роклята й. На третото копче на вратата се почука и се чу бодрият глас на Фандорин:

— Мадам, край на обиска! Можем ли да влезем?

— Да, да влизайте! — извика Клариса и бързо закопча копчетата.

Мъжете изглеждаха загадъчно. Те мълчаливо застанаха до масата и Ераст с движението на фокусник разстла върху покривката триъгълното парче плат, преливащо във всички цветове на дъгата.

— Шалът! — възкликна Рената.

— Къде го намерихте? — попита Клариса, усещайки, че се обърква окончателно.

— Докато вие претърсвахте г-госпожа Санфон, ние също не си губихме времето — със задоволство обясни Фандорин. — Хрумна ми, че тази п-предвидлива личност може да е скрила разобличаващата улика в каютата на комисаря. Имала е само няколко секунди време и не е могла да я мушне по на скришно. И наистина бързо го намерихме. Беше го смачкала и мушнала под килима. Така че можете да се порадвате на прочутата птица Калавинка.

Клариса се приближи до масата и заедно с останалите впери омагьосан поглед в парчето плат, погубило живота на толкова хора.

По форма шалът наподобяваше равнобедрен триъгълник. Наглед всяка от страните му беше не повече от петдесет сантиметра. Рисунъкът смайваше с варварската си пъстрота: на фона на разноцветни дървета и плодове бе разперила криле острогърда полужена-полуптица, подобна на античните сирени. Лицето й бе обърнато в профил, дългите извити мигли обрамчваха малката дупка на окото, грижливо обшита с много фина сърма. Клариса си помисли, че никога през живота си не е виждала нищо по-прекрасно.

— Да, това несъмнено е въпросният шал — каза сър Реджиналд. — Но дали вашата находка доказва вината на мадам Клебер?

— Ами чантата? — меко рече Фандорин. — Помните ли чантата, която открихме снощи в капитанския катер? Между другите неща там видях пелерината, която неведнъж сме забелязвали наметната върху раменете на мадам Клебер. Чантата е сред останалите веществени доказателства. В нея сигурно ще се намерят и други неща, собственост на нашата д-добра познайница.

— Какво ще кажете за това, госпожо? — обърна се докторът към Рената.

— Истината — отговори тя и в същия миг лицето й стана неузнаваемо.

Реджиналд Милфорд-Стоукс

… и в лицето й настъпи промяна, която ме смая. Беззащитната, слаба, смазана от удара на съдбата овчица сякаш с вълшебна пръчица се превърна във вълчица. Раменете и се изпънаха, брадичката се повдигна, очите заблестяха с опасен пламък, а ноздрите затрепкаха, сякаш пред нас застана хищница — не, не вълчица, а нещо от рода на котките, пантера или лъвица, надушила прясна кръв. Без да искам, се дръпнах назад. О, тук никой вече нямаше нужда от моята защита!

Преобразената мисис Клебер хвърли към Фандорин поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че дори този непробиваем господин трепна.

Много добре разбирам чувствата на странната жена. Аз самият напълно промених отношението си към подлия русин. Той е страшен човек, злобен безумец, с уродлива, извратена фантазия. Как съм могъл да изпитвам към него доверие и уважение? Невероятно!

Направо не знам как да Ви го опиша, мила Емили. От възмущение перото трепери в ръката ми… Първо исках да скрия от Вас, но все пак ще Ви пиша, инак ще ви е трудно да разберете защо отношението ми към Фандорин претърпя такава метаморфоза.