Линията на бляновете

Изабела се намръщи. Роботърговците, които от време на време продават по няколкостотин беззащитни бежанци, не бяха склонни към самоубийство, аТанът е прекалено скъп, а законите на Волантис удрят само по джоба…

— Госпожо заместник-директор… — Маржан се приближи до Изабела. — Когато пускаше лъча си в слепоочието, той изкрещя една дума…

Кал мълчаливо чакаше.

— Дарлок!

Само агентите на Дарлок, древна и затворена раса, имаха тази странна особеност — пред смъртта да афишират на кого служат. По друго време Кал би почувствала щастие — разкриването на заговор на чужда раса гарантираше и слава, и ново стъпало в кариерата. Но сега Изабела бе обзета само от отчаяние. От ръцете й се измъкваше аТанът, измъкваше се тайната на безсмъртието… и смъртта на безсмъртните.

— Маржан, изцеди от къдравото копеле всичко, което знае. Изцедете всичко от всички… ние с Т/сан отиваме в командната зала, ще сложим кораба в дрейф.

Мухаммади кимна и обърна сребристата маска на лицето си към капитана. Гласът й стана игрив, сякаш отново се е превърнала в човек: — Агънце, сигурна съм, че още не си имал такава като мен… Капитанът закрещя, вече без да мисли нито за честта си, нито за бизнеса. Имаше богато въображение. И то не го подведе.

7

Два пъти на ден ги хранеха. На малки групи, като развързваха ръцете им и внимателно наблюдаваха всяко движение. Храната беше максимално проста и балансирана — догарците (впрочем, Кей упорито ги наричаше хората на Дарлок) се интересуваха само от здравето на пленниците, а не от гастрономическите им пристрастия. Три пъти на ден ги водеха до тоалетна, където ги наблюдаваха не по-малко внимателно. Отначало това предизвикваше у няколко момичета истерия и най-странния възможен вид стачка. Но още вечерта те вече се справяха без излишни писъци.

Не пречеха на пленниците да разговарят помежду си. Но двата опита за бой — и в двата случая обект на агресията бе Кей — бяха пресичани с изстрели от станер. Кей не отдаваше това на някаква своя особена значимост — по същия начин биха пресекли какъвто и да било безпорядък. Но за пътниците на совалката имаше само един вътрешен враг — той. Неговата постъпка бе довела всички тях до мъчителен плен, неговите изстрели бяха убили три невинни деца, да не говорим пък за пилота и карантинните служители — така смятаха всички. Той трябваше да умре.

Обаче догарците, дежурещи на люка под тавана, не споделяха общото мнение. Вечерта, когато загасиха светлината и към Кей запълзяха неколцина души с намерение да го линчуват, надзирателите с два-три изстрела напомниха за съществуването на нощните очи. След това ненавистта към Кей се изразяваше само словесно.

Но Кей не забелязваше оскърбленията. Сега го вълнуваше състоянието на Артур. Момчето разговаряше с него, ако Кей започнеше разговор, и се извръщаше — ако някой от пътниците започнеше да проклина убиеца и неговия син. И мислеше за някакви свои си неща.

— Можеш ли да се самоубиеш? — попита го веднъж Кей.

Артур кимна, както и очакваше Кей. Окованите ръце никога не са били пречка за самоубийство.

— Направи го, Артур.

Момчето поклати глава. Това също не беше изненада за Кей. Той замълча, гледайки в покрития с меки плочки таван, усещайки — с цялото си тяло — как се носи през пространството крайцерът. Обикновен човешки крайцер, с екипаж от обикновени хора… знаещи езика на Дарлок.

Вечерта на третия ден от полета към него припълзя, клатушкайки се, млад мъж. Костюмът му все още изглеждаше изгладен — скъпата тъкан се съпротивляваше на заточението с всичките си сили. Но небръснатото лице и измъкналата се от панталоните риза не оставяха дори малък намек за елегантност.

— Казвам се Вячеслав — с шепот започна той. — Аз съм лекар, съдебен експерт. Не изглеждате болен.

— Здрав съм — съгласи се Кей.

— Защо започнахте да стреляте? Чух какво казахте на сина си за Дарлок…

— Плениха ни наемници на Дарлок.

— Да допуснем. Но защо?

— Помните ли Смутната война?

— Родил съм се значително по-късно.

— А учил ли сте история? Хората воювали с Дарлок само две години — след което императорът сключил мир. Не много изгоден, ние дори сме изгубили две-три планети. Но по-нататъшната война щяла да ни струва доста скъпо. Саботажи в заводите и ракетните бази, постоянен шпионаж със загуби на най-новите технологии. Агентите на Дарлок били навсякъде — нито една раса от останалите не е успявала да вербува толкова много предатели. Когато ги разобличавали, те умирали с вик „Дарлок!“

Вячеслав се намръщи:

— Юди са се срещали винаги във всяка раса…

— Но не в такива количества и не толкова фанатични. На разпитите те се самоубивали, без да кажат нито дума. А аутопсиите…

Лекарят енергично закима с глава — в легнало положение това изглеждаше дори забавно:

— Спомням си! Синдромът на нервната деструкция! Мозъците им изгнивали за броени минути след смъртта.