Линията на бляновете

— Ще ви бъде даден шанс да се приобщите към идеите на Дарлок — продължи влезлият. — Вие ще служите на бъдещето на Галактиката, бъдеще, където има място и за хората. Биссе.

Охранителите с побутвания насочиха тълпата към изхода покрай отстъпилата Встрани фигура в плаща.

— Кей Овалд, приближете се към мен.

Тъмната яма на качулката се обърна към Кей. Той спря, позволявайки на хората да преминават покрай него. Вячеслав, олюлявайки се, леко го докосна по рамото — сякаш му пожелаваше късмет.

Двамата останаха сами.

— Кей Овалд, вие лишихте Дарлок от шестима слуги.

— Вървях по своя път.

— Но не ви провървя.

— Не ми провървя — съгласи се Кей.

— Под какво име ви познаваше Езсанти Кри Чесциафо?

— Кей Алтос.

— Добре. Той ще дойде да разговаряте, но това няма да промени съдбата ти.

Подчинявайки се на жеста на дарлоксианина, Кей излезе от кораба. Хвърли поглед на ниския конус — обикновен карантинен крайцер, поразен от проказата на предателството. Дарлоксианинът остана в шлюза, разговаряйки с един от офицерите догарци.

Натовариха пленените на открита платформа, висяща във въздуха. Охранителите догарци бяха сменени от дарлоксиани. Платформата започна да се плъзга над стъкленото поле, към бавно израстващите в далечината здания. Малкото бяло слънце печеше с пълна сила и насрещният вятър не носеше облекчение. Кей намери в тълпата Артур и позволи на момчето да се облегне на него.

— Ще умрем ли? — попита Артур.

— Ще изчезнем като свободни личности — отвърна Кей. — Това е още по-лошо, Арти. Дори аТанът няма да ни помогне — невронната мрежа няма да има повод да се активира.

Артур се замисли и каза:

— Значи нямаме никакви шансове?

— Един на милион — Кей не се опита да го щади.

— Точно това очаквах.

И Артур Ван Къртис се усмихна.

9

Карантинният кораб на Догар излезе от хиперпространството. Петдесет души, които знаеха дарлок, но не умееха да се смеят, се готвеха да се върнат у дома. Всичко беше минало успешно, совалката, пълна с полуфабрикати, бе доставена в базата, трябваше да се намери подходящо обяснение само за двама загинали. Но космосът е жесток и хората гинат често.

Корабът се движеше към Догар. Десетки кораби обикаляха в орбита около планетата: търговски и пътнически лайнери, частни яхти и военни крайцери… Пограничната планета често се посещаваше от Имперските сили.

Но сега те бяха повече от обикновено.

Орбиталната база чакаше кораба.

Чакаха десетки офицери и стотици войници, оковани в брони. Чакаха сътрудниците на Службата и оборудваните на бърза ръка камери за разпити. Чакаха наизвадените автомати и десетки наемници бурлатита.

Коригирайки курса си, корабът се приближаваше до възела за скачване.

Подчинявайки се на жеста на офицера от Имперските сили, диспечерът на базата (задълбочена проверка преди три дни, надеждност — 0,93; достъп до операцията — одобрен) включи микрофона. Намигна на офицера и каза:

— „Ка Ес“, очакват ви на втора палуба за кацане.

— Втора палуба, прието — отвърна корабът.

— Как върви работата?

— Както плащат, така работим.

— И правилно. Ачи!

Офицерът повдигна станера.

Диспечерът на базата (надеждност — 0,93; 1,00 има само императорът) изскочи от креслото. Претърколи се по пода и се изправи, оказвайки се пред войник в силова броня.

Рефлексите изпревариха разума. Войникът вдигна лявата си ръка и закрепеният под лакътя му „Страж“ проби в диспечера дупка с диаметър десет сантиметра.

— Дарло… — прошепна диспечерът, падайки в краката на войника.

Карантинният кораб започна тромаво да завива, отдалечавайки се от базата. Но към него вече се приближаваха катерът на Службата, абордажните капсули на Имперските сили, дребните фигури в мобилни скафандри. Защитните системи на базата откриха огън, превръщайки резонаторите на хипердвигателя в паяжина от разтопен метал.

Службата не изпускаше заподозрени.

Агентите на Дарлок не се предаваха.

Сивият корпус на карантинния кораб потрепери, губейки очертанията си. Пламъкът близна приближаващите се десантчици и спадна, разкривайки разлетелия се рояк отломки.

Дори някой от бившите карантинни служители да бе успял да извика „Дарлок!“, нямаше кой да го чуе.

Вкараха ги в тунел, през поредица от люкове-диафрагми. Водиха ги дълго в мекия жълт полумрак, който им се струваше чудесен след изгарящото бяло слънце. Вячеслав се оглеждаше встрани — той приличаше по-скоро на турист по време на екскурзия, отколкото на пленник, обречен на смърт.

Временно ги оставиха на мира в малка зала, разделена на две части чрез решетка. Вече никой не обръщаше внимание на Кей — даже родителите на убитите от него деца. Някои се молеха, други мълчаливо стояха до решетката, разглеждайки дарлоксианите. Един от тях, който заради своя плащ много приличаше на древен монах, стоеше до пулт за управление при стената. Трима тихо разговаряха — дори когато напрегна слуха си, Кей не успя да долови нито дума.

— Как мислиш, още сега ли ще се започне? — попита докторът Кей.

— Не знам — Кей погледна в лицето Вячеслав. — Знаещ ли, аТанът се задейства, когато човек умре. А нас засега ни пазят живи.

Лекарят пресилено се усмихна: