Линията на бляновете

— Преминал съм през училището за самоконтрол „Джен“.

— Дори със спряло сърце ще останеш жив още три-четири минути. По-добре си тръгни оттук, докато тълпата те прикрива.

Човекът, който имаше платен аТан, се поколеба:

— Колкото повече видя…

— Не мисли за награди — посъветва го Кей.

— Мисля за Империята.

— Направи й услуга, не рискувай.

Лекарят мълчеше. Владеейки аТан и гарантирано самоубийство, той се чувстваше неуязвим.

Решетката се прегъна, образувайки малък проход в средата на залата. В края му просветна полето на локалния хипертунел.

— Преминавайте един по един — заповяда някой от конвоя. Хората не се помръднаха от мястото си. Дарлоксианинът вдигна оръжието си и през тълпата премина болезнен спазъм. — Ще увеличавам интензивността — каза съществото под тъмния плащ.

Един от хората, клатушкайки се, се затътри по прохода. Скочи в полето и изчезна. Това сломи останалите. Тълпата започна да се вмъква в тунела, водещ към неизвестното.

— Беше ни обещано съдбите ни да се преплетат! — извика Кей, прегръщайки Артур.

— Съдбата на всички ви ще е една и съща — отвърна дарлоксианинът.

10

Кей никога не беше виждал толкова странно място. Затворът на дарлоксианите беше стъклен.

Малките прозрачни камери — кубове със страна два метра — го обграждаха от всички страни. Някои бяха празни, в други стояха, разхождаха се, лежаха на пода хора — неотдавнашните спътници на Кей. Във всяка камера имаше малка порцеланова клозетна чиния — прозрачна, малък умивалник — също прозрачен, и ни най-малък намек за врата. Очевидно, всички комуникации се осъществяваха чрез хиперпреход. Далеч долу, през няколко етажа стъклени камери, тъмнееше подът. Светлината се изливаше някъде отгоре — равномерна, студена, бледожълта.

Кей хвърли поглед нагоре, после се завъртя, разглеждайки съседите си. Над него, гледайки го с безумни очи, лежеше млада тъмнокожа девойка. Две от съседните му камери бяха празни, а в третата, замислено оглеждайки се, стоеше лекарят от Инцедиос. Той помаха с ръка на Кей, който му отговори. В четвъртата камера на пода седеше Артур.

Кей бавно се приближи до стъклената стена и притисна челото си към нея. Артур го гледаше, без да се помръдне.

Изглежда, момчето се беше пречупило…

Лентата на белезниците внезапно отпусна хватката си и те се измъкнаха и паднаха на пода — очевидно се контролираха от разстояние. Кей потърка китките си — широката червена ивица нямаше да изчезне скоро. Отпусна се на колене и сложи длани върху стъклото. Артур протегна ръцете си откъм своята страна.

— Какво очакваш, момче… — каза Кей сам на себе си.

— Чудо — тихо отговори Къртис-младши. „Стъклото“ пропускаше звука прекрасно.

Изабела Кал стоеше пред адмирал Лемак. Адмиралът отдавна бе прехвърлил сто и петдесет, но първият му аТан, купен в незапомнени времена, все още не бе използван. За него казваха, че е късметлия. Кал без колебание би сменила характеристиката на „предпазлив“.

— Вашето усърдие ви прави чест.

Лемак направи няколко крачки из каютата, прекалено разкошна, прекалено открояваща се сред строгите помещения на орбиталната база на имперските сили. Спря пред панорамното стъкло, което вероятно дори бе истинско. Погледна плаващия под тях Догар — бяло на син фон, сняг и океани.

— Постъпих в службата, за да работя — отвърна Кал.

— А ние безделничим… — Адмиралът разпери ръце. — Изпълняваме заповедта на Императора: не се поддаваме на провокации.

— Ваше благородие…

— Недейте, Кал. Аз не изисквам учтивост от своите капитани, а вие нали сте им равна по звание. Да оставим взаимните обиди… засега. Какво искате?

— Да накажа Дарлок.

— А още кого? Дарлок е в алианс с Алкарис, които пък имат пакт за взаимопомощ с Псилон. Единствената възможна война е до пълно изтребване, а чуждите раси още не са ни простили за Сакра.

— Аз не говоря за война… още по-малко пък за геноцид — внимателно започна Кал.

— А с какво ще завърши рейдът на редовните Имперски сили в пространството на Дарлок? — Адмиралът се извърна от прозореца. Дребен и сух, той изглеждаше като пародия на храбрия офицер, когото Кал помнеше още от детството си — от предаванията на Си Ен Би, от обложките на списанията и патриотичните плакати по стените на къщите. Можеше ли тогава тя да си представи, че ще седи в неговата каюта, все така млада… на външен вид… и ще притиска, притиска, притиска героя от Тукайския конфликт.

— Рейдът не е необходим, адмирале. Империята не е отговорна за постъпките на отделни граждани, които решават например да спасят роднините и приятелите си.

— Искате да съберете щурмова група от граждани? — поинтересува се Лемак. — Свежа идея… плодотворна…

— Аз имам щурмова група. Ще атакуваме с морт-бомби и от загиналите няма да останат дори молекули. Никакви доказателства.

— Да допуснем. А какво се иска от мен?

— Кораб с детектори „гореща следа“.

Изабела затаи дъх. Тя играеше ва-банк.

Адмиралът артистично се хвана за главата:

— Какви са тези работи, мис? Службата даже и нас ли следи?