Линията на бляновете

— Естествено, че не, Лемак. Във всеки случай на мен подобно нещо не ми е известно. — Кал се усмихна възможно най-дружелюбно. — Но ние контролираме военните разработки и беше логично да допуснем, че прославен флот, като вашия, не може да не е получил новите технологии.

— Прославен… — Лемак изсумтя и Кал разбра, че е напипала болното му място. — Сега това не е флот, а голяма тълпа чиновници и момчета за парад. „Гореща следа“, какво друго?

Изабела сви рамене:

— Ами… малко тежко въоръжение. „Ултиматум“, „Блиц-Д“, „Шанс“, „Кондор“…

— Може би и „Ескалибур“? — с ирония попита Лемак.

— Този модел ми е непознат — твърдо каза Изабела — Но ако го препоръчвате, адмирале, ще го вземем.

Лемак си затрая.

— Още — кораб за електронна поддръжка — продължи Кал. — Нещо от типа „Кръг от тишина“, с нулификатор от планетарен тип. Без заглушаване на планетарни бази, няма да можем да се справим.

— Да, вие сте напълно сериозна — Лемак седна в креслото си. Подпря с ръце брадичката си и заразглежда Кал. — Вие сте мило момиче…

— На ваше разположение съм.

Адмиралът избухна в сух, подобен на кашлица смях.

— Оставете, Кал. Не си правя никакви илюзии. Е, когато ме повали последният инсулт — тогава може да ме поканите на гости. Ще бъда здрав, петдесетгодишен — като на снимките, които в детството си сте окачвали над леглото си. Окачвали сте ги, нали? Кал, какво ви мотивира?

Изабела не отговори — впрочем, от това нямаше нужда. Лемак разсъждаваше на глас:

— Патриотизъм? Глупости, вие не сте такъв човек. Стремеж към служебно издигане? Дори целият ви Инцедиос не си заслужава риска. Дарлоксианите са способни да пленят хора с аТан и вие го знаете. Отмъщение? Възможно е, но защо да се отмъщава на мъртвите? Любов?… А, Кал? На совалката е имало някой… Нима сте толкова романтична?

— Да — произнесе Изабела и се изненада от това колко искрено звучат думите й.

— Ще ви дам кораб с „гореща следа“, „Кръг от тишина“, конвой от два ескадрени миноносеца, тежко въоръжение — Лемак потри длани — и десетина-двайсет доброволци. Такива, на които вярвам като на себе си. Не се щурмува планета с шестчленен екип, Кал. Вас са ви учили на други работи, а това е нещо, което аз знам.

Изабела се повдигна от креслото и леко се поклони.

— Още нещо, Кал. Бурлатито и мелконецът са отлична добавка към щурмовата група. Но струва ли си да се вземат за подобна акция?

— Те не практикуват аТан, адмирале — простичко отвърна Кал.

11

Вечерта изгасиха светлината. Кей лежеше на пода и сега, когато ръцете му не бяха оковани, това изглеждаше удобно и почти естествено. Зад тънката прозрачна преграда се търкаляше Артур, над главата си Кей чуваше шума от движенията на момичето. Едва сега, в тъмнината, тя бе решила да се възползва от санитарните удобства.

— Какво чудо чака кралят? — тихо попита Кей.

Артур мълча толкова дълго, като че ли не е чул въпроса. После каза:

— Трийсет и седем пъти… би трябвало да стигна дотам, дори и случайно.

— Съгласен съм.

— Кей, уморих се. Не искам да се блъскам в тази врата безкрайно. Ако нещо в самия мен ми пречи да достигна — нека пътят ми свърши. А ако наистина мога — нека да има някакъв знак. Чудо. Нека да се спасим.

— Арти, попаднахме във верига от случайности. Нека да опитаме отново — и аз ще те отведа.

— Не! — отсече Артур. След минута, вече по-меко, добави: — За теб са случайности, Кей. А аз вече съм свикнал с тях.

Стъкленият мравуняк утихваше. Стеснителните бяха приключили с вечерния си тоалет, вярващите бяха се помолили, отчаяните се умориха да плачат. Кей Алтос и Артур Къртис разговаряха, отделени един от друг с тънка студена стена.

— Арти, кажи, Бог добър ли е, или лош?

— Той е Бог.

— А ако е от машина?

Даже през стъклото Кей почувства как момчето се напрегна.

— Още повече, Кей.

— Това е добре…

В далечината, отвъд много редици стъклени клетки, някой закрещя — страшно и безнадеждно. Кей се напрегна, но викът все не спираше и не спираше — вик, роден не от болка, а от самота и отчаяние. След това проблесна изригването на стан-излъчвателя и викът утихна. Затова пък заплака дете — толкова тихо, сякаш плачът му бе част от сън.

— Разкажи ми приказка, татко — неочаквано помоли Артур.

— Какво?

— Родителите винаги разказват на децата приказки за лека нощ — не много уверено каза Артур. — Разкажи ми нещо.

— Не съм имал деца… сред познатите си.

— Но сега имаш син.

Алтос мълчеше.

— Кей!

— Много отдавна… — Кей с изненада чу собствения си глас. Той не се боеше от неизбежното подслушване — просто не му се искаше да изглежда като идиот.

Обаче на децата винаги им разказват приказки преди сън. Защо само никой не разказва приказка на момичето, което плаче самотно в клетката си?

— …Когато хората живеели само на Тера и я наричали Земя, когато още не умеели да летят към звездите, на малък остров живеело момче, което трябвало да стане крал… — Кей продължаваше да говори, затворил очи. Беше се уморил да гледа тъмнината.

Но тъмнината не изчезна.