Линията на бляновете

— …И той изпратил своите рицари на път — не за да намери Бога, а за да открие най-добрите сред тях. Но никой никога не попитал краля защо той самият не е потеглил на път. И той се радвал, че е така, защото знаел: онзи, който ръководи добрите, не задължително е най-добрият. Той просто трябва да бъде крал…

…Върнали се всички, освен най-лошите, които загинали по пътя, и освен най-добрите, които намерили Бога. И кралят, който просто искал да разбере кой кой е, съжалил, че е крал. Той свалил короната и в тъмната нощ, когато дори стражата била повалена от умората, излязъл от двореца.

— Не е станало така — сънено каза Артур.

— В приказката е така. Кралят излязъл от своя дворец, оседлал коня си, препасал древния си меч и поел на път. Той препускал и не срещал опасности, защото рицарите му били минали оттам триста пъти. Мечът му зараснал в ножницата, а конят му започнал да се препъва от старост. И тогава кралят намерил Бога.

Застанал пред Него, без да извръща поглед, и Бог не издържал. Той попитал: „Какво искаш? Твоите рицари дойдоха при мен и аз ги приех. Защо довтаса и ти самият?“ И кралят отвърнал, свеждайки поглед, защото така или иначе бил ослепял: „Исках само да знам има ли Бог за кралете“. Бог се разсмял, защото тогава боговете все още приличали на хората и попитал: „Сега знаеш ли?“

Кралят поклатил глава и отвърнал: „Не, все така не знам. Защото, когато бях крал, не видях Бога. А сега, когато го видях, престанах да съм крал“.

— Освен това е престанал да вижда — неочаквано ясно каза Артур.

— А имало ли вече какво да гледа?

На сутринта ги събуди светлината, преплитаща се в стъклените плоскости. Кей лежеше по гръб и гледаше как Артур се мие на няколко крачки от него. От крана течеше ледена вода, но той все пак се бе съблякъл до кръста и се обливаше, доколкото бе възможно. След като приключи, се обърна към Кей и потропа с пръсти по стената:

— Разбрах какво в приказката ти е неправилно.

— Е?

— Кралят съвсем не е престанал да е крал, виждайки Бога. Той е видял Бога, когато вече не е бил крал.

Кей само разтвори ръце. Артур се усмихна… после наведе поглед и каза:

— Но в приказката ти не се казва как е престанал да бъде крал.

По пладне на пода на всяка кабина се появи контейнер с храна — стандартната дажба на Имперските войски. Кей си похапна с апетит и само с един строг поглед накара Артур също да се храни.

После в няколко от камерите се появиха фигури в плащове. Те отведоха трима мъже, една жена, приятелката на Артур — Вера, и девойката, която бе плакала през цялата нощ.

Никой от тях не се върна обратно.

12

На екипажа на ескадрения миноносец не бе известна целта на полета. Дори и на капитаните. Те следваха „Хрътката“ — малък съд с нелепо голям агрегатен отсек. „Хрътката“, от своя страна, се движеше по хиперпространствената следа, оставена в системата на Догар от кораба на Карантинната служба. По какъв начин го правеше, си оставаше тайна за персонала, обслужващ механизма „гореща следа“. Но след всяка вахта им се налагаше да сверяват часовника и да уточняват коя дата е днес.

Зад тях се движеше корветът на Службата за имперска безопасност, чийто екипаж бе допълнен с петнайсет десантчици.

„Кръг от тишина“ бе най-отзад в малката ескадра. Този кораб беше построен като танкер и изглеждаше учудващо лесна мишена. Огромната товароподемност, някога служила за превозване на течни продукти, сега бе запълнена с километри електронни схеми и допълнителни енергийни блокове. Половинкилометровият корпус на антената, изнесена на решетъчни подпори встрани, трябваше да има собствен двигателен механизъм — иначе корабът би се разпаднал при първата си маневра.

Траекторията, надушена от „Хрътката“ в океана на изминалото време, водеше ескадрата към пространството на Дарлок. Към малката бяла звезда Лайън, за която преди сто години Империята на хората три пъти бе водила безрезултатни сражения.

Кал бродеше из корвета, безмълвна и щастлива. Номачи гледаше да я избягва — дори неговият темперамент в последно време беше на изчерпване.

Безкрайният кошмар продължи през целия ден. От време на време дарлоксианите извеждаха от камерите хора — по двойки и по тройки. Това сломи пленниците. Кей видя как възрастен мъж се опита да си разбие главата в стената. Прозрачният материал пружинираше, но след третия удар се обагри в червено. Тогава от тавана изсвистя лъча на станера, след което изнесоха парализирания човек.

Кей, Артур и лекаря от Инцедиос засега не ги закачаха. Те дочакаха вечерта, когато ги нахраниха още веднъж и изгасиха светлината.

— Лека нощ, Кей — каза Артур през стената. Той продължаваше да чака чудото — малкият крал, търсещ Бога.

— Лека нощ — съгласи се Кей. За щастие този път Артур не пожела приказка. Нервите на Алтос бяха пред срив.

Той полежа няколко часа, напразно опитвайки се да заспи. Тишината го потискаше — мъртвата тишина на дарлоксианския затвор. Мъчение чрез тишина — имало ли е такова при хората? Сигурно. Човешката раса винаги се е славила с находчивостта си при унизяването на себеподобните.