Линията на бляновете

Змия. Просто половинметрова змия, тънка, покрита със зеленикави люспи. Дребната тясна главичка завършваше с венец от къси пипалца. Това беше истинският облик на дарлоксианската раса. Малкото тяло, разбира се, не можеше да съдържа пълноценен мозък. Дарлоксианите не го притежаваха. Раждащи се като паразити, те се развиваха в други същества, използвайки не само тялото, но и съзнанието им. Както шпионските микросхеми превръщат компютрите в нещо твърде далечно от замисъла на създателите им.

— Расата ви трябва да умре — каза Кей. Извънземният зад гърба му се напрегна, но отговор не последва. Дарлоксианите бяха прекалено заети със случващото се.

Влезлият пусна змията върху гърба на девойката. Момичето потрепери, но не се помръдна. То се беше потопило в страха си, в единственото убежище, оставено й от съдбата. Змията направи мълниеносно движение — и венецът от пипалца се впи в кожата на девойката между плешките. Бликна кръв.

Артур закрещя, извръщайки се, изтръгвайки се от ръцете на дарлоксианина. И в този миг, когато погледът на Езсанти Кри Чесциафо се плъзна към момчето, Кей скочи.

В движение успя да събори своя пазач, но той самият също падна. Търкулна се към краката на Кри и в мига, когато дулото на станера се насочи към него, ритна дарлоксианина в гърдите. Лъчът се плъзна по пода.

— Кей! — закрещя Артур. Неговият пазач го притискаше към пода и той стоеше в покорна поза, която не си пасваше нито с тона, нито с поведението му. Без да освободи рамене си от ръцете на извънземния, Артур направи рязко движение с глава и удари дарлоксианина в слабините.

В това отношение анатомията на хората и на съществата, които дарлоксианите обикновено използваха, си приличаха. Извънземният изпищя и пусна Артур.

Докато се бореше с Езсанти Кри Чесциафо, Кей за част от секундата се огледа. Неговият охранител още не се беше изправил. Пазачът на момичето и извънземният, донесъл змията, не се бяха включили в битката. Те бяха застинали пред масата, на която лежеше девойката, наведени над нея, като не й даваха да се обърне и да смаже впилия се в тялото й паразит. Пазачът на Вячеслав си имаше достатъчно свои проблеми. Лекарят от Инцедиос му нанасяше късите точни удари, характерни за професионалистите. За секунди се счупиха няколко от костите на извънземния, но той продължаваше да се съпротивява.

Най-накрая Кей успя да изтръгне станера и да скочи. Езсанти Кри Чесциафо се протегна към него. Качулката се смъкна от отвратителната глава, откривайки потрепващите пипалца. Двете кръгли очи, покрити с кафява мрежа от кръвоносни съдове, се подадоха извън преплетените пипалца.

— Ти обеща! — изкрещя бившият приятел на Кей Алтос.

— Смятай ме за гнусен лъжец — съгласи се Кей, натискайки спусъка.

Тялото на извънземния омекна. Артур изрита онова, което обикновено се наричаше глава. Пипалцата се оказаха доста меки — те се пръснаха от удара с мляскащ звук. Без да вади крака си от лепкавата маса, Кей се обърна.

Противникът на Вячеслав лежеше на пода — потрепваща, безформена буца, покрита с плащ. Лекарят вече се занимаваше с пазача на Артур — с едната ръка го държеше за пипалцата, а с другата го млатеше в гърдите. След всеки удар извънземният се гърчеше в спазми. Кей стреля по дарлоксианите, държащи момичето. Те паднаха на пода, но жертвата им бе престанала да се движи. Змията върху гърба й вече я нямаше — само празната й, сгърчена обвивка се клатеше между окървавените плешки. Това, което бе тялото на истинския дарлоксианин, вече бе влязло в момичето, беше се промъкнало в гръбнака и се бе смесило с човешките тъкани.

Олюлявайки се, Артур се изправи. Погледна момичето и се преви, повръщайки. Кей не пристъпи към него, а продължи да следи вратите, от които излизат хипертунелите, готов да стреля със станера.

— Значи така го правят — каза Вячеслав, навеждайки се над разсъблеченото тяло.

— Кой си ти? — попита Кей, плюейки кръв. Разбитите в боя устни го боляха.

— „Щит“. Спецгрупата на императора. — „Лекарят“ изгледа изпитателно Кей. — Имате ли аТан?

— Да.

— Радвам се. Прикривайте ме четири минути, важно е, за да успее мозъкът да загине. Надявам се, че пак ще се срещнем.

Веднага лицето на Вячеслав стана съсредоточено, погледът му бе насочен някъде навътре. После той с плавно движение седна на пода. Техниката „Джен“ позволява на човек да се самоубие практически моментално.

С две крачки Кей се приближи към Артур. Хвана го под мишниците, без да обръща внимание на факта, че на момчето още му се повдигаше. Отстъпвайки назад, достигна до ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. Неговият пазач най-после се размърда и Кей му пусна един заряд от станера.

— Кей… — произнесе Артур с нещо средно между шепот и стон.

— Доволен ли си? — прекарвайки прицела на оръжието през помещението, се поинтересува Кей. — Това може ли да мине за чудо?

— Не… но все едно… — Артур не успя да довърши фразата.