Линията на бляновете

Те продължиха пътя си, оставяйки силикоида зад гърба си. Златистият стълб висеше неподвижно насред коридора. Когато хората изчезнаха зад завоя, силикоидът угаси осветлението си. След пет минути ги застигна лекият тласък на ударна вълна.

Кей изрецитира: Легни в Основата и си почивай — за размисъл ще имаш време. Бил си един, сега си много, и заздравил се е светът…

Артур не разбра тези думи. Но силикоидът би бил доволен — почти толкова, колкото и смаян. Прощалното пожелание на Основата на разума никога не бе превеждано от езика на електромагнитните трептения на звукова реч.

После към тях се присъединиха още три силикоида, овъглени почти до черно. Само тук-там проблясваха остатъците от златистата броня. Артур предположи, че миризмата на изгоряло идва от тях, но сгреши. Тя идваше някъде отгоре.

В тази компания излязоха на повърхността — в черното пладне на Лайън. Цареше полумрак, макар че слънцето се опитваше да свети през облаците от пепел. Въздухът беше наситен със задушлив дим. Тук-там се виеше пушек от руините на сградите, между които плуваха силикоидите, отивайки до големия кораб и връщайки се от него. Зоната беше сравнително запазена — тук не беше използвано тежко въоръжение.

— Здравата сте поработили — каза Кей. Артур беше започнал да кашля, едва ходеше. Кей метна „Ултиматума“ на рамото си и взе момчето на ръце.

Кой знае защо, Кей се замисли за Трите сестри. Втората планета на Шедар не изглеждаше така след земната бомбардировка — там имаше прекалено много вода и мястото на дима бе заето от пара.

Обаче Кей все пак си спомни за изпепеления си дом.

3

— Това е невъзможно! — прошепна Кал. Тя се бе навела над оперативната маса, разглеждайки холограмата, създадена от бойния компютър. На нея Лайън изглеждаше като овъглено черно кълбо, само тук-там се бяха запазили зелено-бели участъци. Там, където бяха разположени планетарните бази, зееха кратери с трикилометрова дълбочина. Впрочем, да се разгледа всичко, беше достатъчно трудно — сребристите точки на корабите, обикалящи в орбита около Лайън, закриваха голяма част от гледката.

— Почти трийсет и две хиляди кораба! — Капитанът на миноносеца гледаше Кал от екрана. — Смазали са съпротивата за два-три часа. Навярно целият им флот е тук.

— Нима Основата на силикоидите воюва с Единството на Дарлок? — риторично попита Кал.

— Сега вече да — с явно удоволствие отвърна капитанът.

Т/сан, лежащ в ъгъла на каютата, избухна в дрезгав смях, имитиращ човешкия. Мелкон си имаше свои сметки за уреждане и с Дарлок, и със силикоидите.

Всъщност имаше ли раса в Галактиката, която да няма претенции към някоя друга?

Силикоидите превеждаха Артур и Кей през коридорите на десантния си кораб почти половин час. Тук ги нямаше асансьорите или транспортьорите, от които расата изобщо не се нуждаеше, и обикновеното пътуване се превърна в поредица от набирания на ръце и скокове. Съпровождащите ги силикоиди периодично се сменяха, някои изчезваха в страничните разклонения, други заемаха местата им. Те общуваха помежду си на недостъпни за хората честоти и действията им изглеждаха абсолютно спонтанни.

При поредната врата конвоиращите спряха. Кей почувства как ремъкът на „Ултиматума“ започва да се изплъзва от рамото му и вдигна ръка, за да позволи на силовото поле да го обезоръжи. Другият силикоид със същата виртуозност измъкна пистолета от колана на Артур. Единствената разумна раса, нямаща дори подобие на ръце, не изпитваше никакви неудобства от този факт.

— Да влизаме ли? — попита Кей. Не му отговориха — вероятно тези десантчици просто не знаеха каква е стандартната процедура. Кей ритна вратата и тя, послушно нагъвайки се на хармоника, запълзя към тавана.

Каютата, в която влязоха, беше специално пригодена за хора. В нея имаше две кресла — тромави, но снабдени със защитни колани. До стената, над подаващ се от пода решетест диск, се рееше силикоид. Без да му обръща внимание, Кей настани Артур в едно от креслата и затегна колана му, след което сам се настани в другото кресло.

Явно чакаха само тях. Почти веднага корабът се разтресе. Последва рязък тласък и ускорение, притиснало ги към креслата — корабите на силикоидите не разполагаха с гравикомпенсатори.

— Мога ли да попитам какво правите? — попита Кей силикоида.

— Участвам в ускоряването на кораба — пропя силикоидът.

— Аа… вярно ли е, че по-рано сте летели в корпуси без никакво оборудване, а идеята за самостоятелни двигатели сте заимствали от нас?

— Да. Идеята за външни двигатели, както и идеята за външно оръжие, възприехме от хората.

— Всъщност имах предвид нещо друго. Какво правите на Лайън?

— Спасяваме Галактиката — лаконично съобщи силикоидът.

За минута претоварването се увеличи толкова, че Алтос бе принуден да млъкне. Но веднага щом натискът на невидимата преса намаля, заговори отново:

— Способни ли сте да общувате в момента?

— Да. Тези функции се осъществяват автономно.

— Прекрасно. Мога ли да попитам за името ви?

— За хората то звучи като Седмин.

Кей затвори очи. Каза: