Линията на бляновете

— Тогава какво искате? — уморено попита Кей. — Да ни убиете? Но аТанът няма да го позволи. По-лесно беше да се доверите на Дарлок. Или Основата е в състояние да победи технологията, която не се знае на кого е? Да изтрие паметта ни, без да активира невронната мрежа, да екранира пси-полето… О! Има и друг вариант! Да ни държите пожизнено в плен. Да направите живота ни страшно дълъг и да не ни дадете шанс за самоубийство. Колко давате за тази идея?

— Нула. Всичко, изброено от теб, вече сме го правили. Няма ефект.

Кей погледна силикоида с недоумение:

— Какво сте правили? Как да ви разбирам?

— Мисля, че спътникът ти ще може да ти обясни — небрежно подхвърли Седмин. — Засега ми повярвай, че тези методи не дават резултат. Все още най-добрият метод си остава обикновеното убийство, което връща Къртис на Тера и позволява да се печели време. Но не бива да се рискува до безкрайност. Трябва да се вземе решение, а то може да бъде единствено тотална война с хората. В края на краищата ще стигнем и дотам.

— До геноцид? До унищожението на още три-четири раси, до които можем да се доберем? Готови ли сте за това?

— Не. Все още не. Именно затова говоря с вас.

— Засега говориш само с мен.

— Уморих се да разговарям с Къртис. Кей Алтос, ти си различен от предишните придружители. Дори смъртта, която те отведе на Тера, беше необичайна… Разбираш ме, нали? Кей Алтос, ще ви бъде дадено време за размисъл. Доста дълго време. Ако Къртис реши да ни разкаже истината, ако научим какво представлява Граал, то решението на Основата на разума ще бъде взето.

Вратата се отвори и Кей видя двама силикоиди. Златистият слой върху телата им блестеше ярко.

— Ще ви отведат в специално подготвено за вас помещение — съобщи Седмин. — Аз ще чакам… умея да чакам. Вървете, трябва да отделим излишния кислород от атмосферата на кораба.

Алтос хвана Артур за рамото и го повдигна от креслото. Съдовете и канчетата с недоядена храна се посипаха на пода. Кей каза:

— Да вървим, сине, трябва да си поговорим за много неща. Ти вече си почти голям човек и трябва да разбереш как се появяват на бял свят идиотите.

Седмин стоеше, без да се помръдва. Хората излязоха от камерата му, но той още дълго време продължи да слуша гласа на Кей:

— Когато на големите хора им трябва идиот, те взимат първия им попаднал човек и му казват мъничка част от истината…

Подножието на Основата издаде лек звук, който би могъл да се долови само от добър радиоприемник. Колкото и да е странно, той би прозвучал съвсем правилно — като въздишка. Седмин не можеше да разбере защо е нужно да се използват цветисти изрази за описване на обикновени претенции.

Не му беше ясно и защо биополето на Кей изразяваше такава ярост, а биополето на Артур — смут и обърканост.

5

Приготвили им бяха хубаво помещение. Креслата, креватите и масата вероятно бяха взети от някой кораб, земно производство. Силикоидите се бяха погрижили дори за естетиката — цветното пано на стената изобразяваше гора на планета от земен тип; няколко животни, наподобяващи мечки, лудуваха около повалени дървета.

— Какво ти става, Кей! — извика Артур, когато двамата останаха насаме. Алтос го пусна.

— Омръзна ми да бъда идиот, Арти. Телохранителят не може да работи на сляпо. Ти или баща ти, без значение кой, трябваше да ме предупредите.

— За какво?

— За силикоидите. Как да разбирам думите на Седмин?

— Не знам!

— Не ме лъжи, Арти! — Кей отново хвана Артур за раменете. — Ти си пътувал към Граал трийсет и шест пъти. Кой те е спирал?

— Не е твоя работа!

— Моя е, момченце. Пред мен е вечността.

— Ти как мислиш? — Артур се усмихна. Усмивката излезе крива — пръстите на Кей го стискаха прекалено здраво. — Пусни ме, кучи син!

Кей го пусна и го удари по лицето. Веднъж, втори, трети път. Главата на Артур отскачаше при всеки удар, бузата му пламна. Той се опита да ритне Кей в слабините, но Алтос отби удара му с едно движение. Артур с вик падна на пода.

— Не ме смятай за глупак, момче! — Кей се наведе над него. — Ти не рискуваш нищо, а аз предварително съм записан в разходите. Подобен подход към работата не ми харесва.

— Психопат — тихо каза Артур.

— Затова пък ти си ангел. Момченце, какво струва кръвта по ръцете ми? Аз съм само инструмент за теб… както и тези, които са те охранявали преди мен.

— А аз съм инструмент за Ван Къртис — отвърна Артур, без да става от пода.

— Ти си негов син.

Лицето на Артур потрепери.

— Глупак… Аз не съм син на Ван Къртис.

Кей седна на пода. Замълча, гледайки в лицето момчето. После извърна поглед.

— Къртис Ван Къртис няма деца — каза Артур.

Кей мълчеше.

— На него не му трябват деца. Той е безсмъртен, а Граал ще приеме само него.

Гласът на Артур се разтрепери — той плачеше.

— Аз… аз съм клонинг. Същият инструмент като теб… или като тях…

— Прости ми — каза Кей.

— Аз именно затова бях създаден — за да измина този път…

— Прости ми — повтори Кей.

— Аз съм клонинг. По законите на Империята нямам никакви права.

— Здрасти, Арти.

Момчето повдигна поглед.