Линията на бляновете

— Интересно. Винаги съм смятал, че имената ви са неразривно свързани с общественото ви положение. И Седмин може да се нарича само Подножието на Основата.

— Прав си. В обществото ни аз заемам пост, аналогичен на императорския при хората. — Аз съм поласкан — бе единственото, което успя да каже Кей. — Смъртта винаги е смърт, независимо от кого я получаваме — от императора или от обикновения войник — не се съгласи с него Седмин.

— Те си тръгват — каза Кал, без да се обръща конкретно към някого. В каютата на кораба бяха всички хора и представители на други раси, а също така и сержантите от десантната група, предоставена от Лемак. Погледите на всички бяха вперени в оперативната холограма. Сребристите точки над планетата трептяха, изчезвайки една след друга — рояк железни пеперуди, които са се събрали около светещата лампа и са я угасили.

— Планетата не е стратегически важна за силикоидите — отбеляза Номачи. — Безсмислено беше да я унищожават.

— Освен ако работата е не в планетата, а в нещо друго… — небрежно се обади Кадар.

— В какво по-точно? — Кал се обърна към него. Кадар издържа погледа й.

— Мисля, че много добре знаете, високопоставена.

Сега всички гледаха в Изабела. Всички, освен Номачи, който криво се усмихна и се отдръпна встрани.

— Глупости! — рязко произнесе Изабела — Целта ни е да върнем пленниците. Силикоидите нямат нищо общо с тях… Т/сан, имаш ли някакви предположения?

Мелконецът изпъна крайниците си, заемайки поза, напомняща стойката на куче. Издължената гущерова муцуна не показваше никакви емоции.

— Мнението за близостта ни със силикоидите е погрешно — съобщи той. — Ние никога не сме преставали да бъдем органични същества и не можахме да разберем каменната раса.

— Но вие три пъти сте воювали с тях?

— Бурлатитата са във война с тях и до момента — с тези думи Т/сан премина от поза за разговор в поза за почивка. Добави: — Що се отнася лично до мен, то аз притежавам прекалено много детайли, направени от човешки ръце. Според решението на Мелкон, аз не съм пълноценен представител на своята раса. Психиката ми е по-близо до психиката на уважаемата Маржан Мухаммади…

— Ахар?

Бурлатито повдигна тежкия си поглед. Неохотно изрече:

— Силикоидите ни атакуваха в периода на най-големия ни разцвет, в дните, когато флотата ни се готвеше за покоряването на Империята на хората. Тяхната политика се диктува от закона на Основата на разума — да се поддържа равновесие на силите. Вероятно силикоидите са решили, че Дарлок е станал прекалено могъщ.

— И са атакували периферна планета, която не се отличава с нищо от останалите?

— Кой може да каже сега какво е имало там? — Бурлатито тикна лапата си в холограмата — черно овъглено кълбо.

4

Претоварването изчезна след половин час, когато десантният крайцер осъществи хиперскок. Седмин продължаваше да се рее над своя диск — вероятно общуваше с другите силикоиди.

— Разбирам, че въпросът ми е наивен — започна Кей, — но все пак не ви ли се намира някаква органична храна? Или поне вода?

— Има — отговори кратко Седмин. Отвори се ниша в стената. Кей се откопча, измъкна от нея два пакета и разгледа опаковката.

Две хиляди двеста трийсет и втора година. Храната беше произведена преди повече от век. От какъв кораб или от какви лаборатории силикоидите се бяха сдобили с тези пакетирани в найлон продукти?

Поне не възнамеряваха да ги убиват веднага. Пакетираната храна щеше да стигне за седмица — стига да не беше развалена.

Кей отпечата пакетите — консервиращият газ засъска, отделяйки се. Всяко ястие беше опаковано в отделни канчета, на които трябваше да се отвият активаторите. Технологията беше практически същата като съвременната.

Когато канчетата се нагряха, Кей подаде единия пакет на Артур, другия остави за себе си. Отвори най-голямото канче. Грах с месо и… малко листче полимерна хартия върху храната, изцапано от соса, свило се от топлината. Отначало Кей реши, че това е салфетка. После видя буквите… „Скъпи войнико! Мачкай извънземните гадини, защитавай Земята! Позвъни ми след войната: 09453376н76. Анна.“ Артур гледаше с любопитство Кей, който му подаде листчето и попита:

— Знаеш ли какво е това Земя?

— Старото име на Тера. А защо номерът е толкова странен?

— Също стара система за кодиране. Подобни бележки често са били изпращани на десантните части по време на Смутната война и Тукайската касапница. В заводите са работили предимно жени.

Седмин сякаш не забелязваше разговора им. Подчинявайки се на неосъзнато чувство на протест, Артур внимателно сгъна листчето и го пусна в джоба си. Двамата ядоха мълчаливо няколко минути.

— Сега вече можем да поговорим.

Не стана ясно дали силикоидът ги моли, или ги уведомява.

— Можем — допивайки кафето си, каза Кей. Кафето беше отлично — може би истинско. — Защо атакувахте Дарлок?

— За да си поговорим с вас.

— И това си струва междузвездната война?

— Все още не знам. Но война няма да има. Дарлок няма възможност да осъществява диверсии против нас, а това е главният му коз.

— Тогава нека да си поговорим.

— Кей Алтос, ти си бил възкресен и си получил задача да охраняваш Артур Ван Къртис. Така ли е?