Линията на бляновете

— Колко непредпазливо — отбеляза Кей, слагайки настрана станера. Избра си „Ултиматум“ — човешкото оръжие, останало непроменено още от времето на Смутната война. Премятащият се през рамото ремък помагаше да се удържа десеткилограмовият агрегат, върху чиито две къси странични дръжки бяха разположени всичките управляващи елементи. — Обърни се на другата страна — нареди Кей, насочвайки „Ултиматума“ към прозореца на терариума. Дарлоксианите, припичащи се върху тънкия слой пясък, се размърдаха неспокойно. Колкото и слаб да беше собственият им разум, те разбираха какво е това оръжие.

„Фух!“ — въздъхна „Ултиматумът“, изпускайки тънък бял лъч. Това всъщност не беше точно изстрел — импулсният лазер изгори молекулите въздух по линията на огъня, освобождавайки пътя за сноп античастици.

Стъклото се пръсна и огнена градушка се изля във вътрешността на терариума. Вместо него кипеше стена от небесносин пламък — древните създатели на „Ултиматума“ не вярваха в точността на наскоро обучените войници. Тежкият, широкообхватен дезинтегратор изгаряше всичко в равнината на попадението.

— Сега съм готов за тесни контакти — каза Кей, отдръпвайки се от вълните задушлива жега. Артур си взе от стелажа „Пчела“ и се отмести след него.

Не намериха други врати, а начинът, по който се активираха хипертунелите, не им бе известен. Тогава Кей прогори дупка в една от стените — при краткото припламване пред очите им се откри тъмна, губеща се в далечината зала. Преди да излязат, Алтос взе пистолета от Артур и разчлени всичките парализирани тела.

2

Несъмнено помещенията бяха подземни. Нито един прозорец… и потискащо усещане за камъни над главата. Двамата пресякоха абсолютно празната зала с неизвестно предназначение. Светейки си с припламванията на „Пчелата“, откриха два коридора: единият — с неприятно нисък таван и влажен пръстен под; другият — с настилка от каменни плочки, по-подходящ за хора. Тръгнаха по него, постоянно удряйки се в стените — коридорът криволичеше в своенравни ъгли.

— Обичате ли миши дупки? — мърмореше Кей, придвижвайки се напред. — Такива едни уютни, теснички. Глупак!

Явно беше отправил последната реплика към самия себе си. Спря, превключи нещо в „Ултиматума“ и Артур видя бледосиньо сияние над оръжието.

— Та тук има блок за нощно виждане — поясни Кей. — Рядко съм работил с това оръжие, всичко бях забравил…

Артур не се поинтересува къде Кей е работил с „Ултиматум“ — оръжие, разрешено само за Имперските десантчици. Цялото напрежение от последните дни се беше събрало сега в него. За да не изостане, той се вкопчи в колана на охранителя. Коридорът плавно се повдигаше нагоре, но те не знаеха на каква дълбочина ги е спуснал хипертунелът.

— Кей, защо се отказа да ме убиваш?

— Хареса ми мисълта за чудото — без да спира, отвърна Алтос.

— И все пак?

— Нали знаеш за камшика и наградата, които ми обеща баща ти?

— Ясно.

— Е, освен това не ми се искаше да губя приятелството ти — добави Кей.

— Нима то се е проявило в нещо?

— А нима това е необходимо?

Вървяха още половин час. Кей започна да диша тежко — „Ултиматумът“ не беше от леките оръжия. После телохранителят спря — толкова рязко, че Артур се блъсна в гърба му. В слабия отблясък на екранчето за нощно виждане Къртис-младши видя колко напрегнато е лицето на Алтос. Той беше забелязал нещо. Но не бързаше да стреля.

— Стойте на място! — изкрещя Кей в тъмнината. Отговори му тих глас, звучащ като многогласен хор:

— Аз съм неподвижен. Кои сте вие?

На Артур не му трябваше да поглежда в екрана. Той знаеше коя е расата, говореща с цялото тяло.

— Кей Алтос и Артур Ван Къртис! — без колебание отвърна телохранителят му.

— Това е добре — с тътен произнесе силикоидът. Не счете за необходимо да имитира човешки емоции — сигурен признак, че е имал достатъчно истински преживявания. — Изпратени сме за вас. Мога ли да се приближа?

— Да. Запази хоризонтално положение на тялото. Отклонението по оста ще бъде сметнато за атака.

Силикоидът заплува към тях — тъмен стълб с танцуващи под основата му искри. Попита:

— Мога ли да създам светлина?

— Стига да не е ярка.

Над силикоида се появи малко огнено кълбо. То можеше да послужи и за оръжие, но Кей не възрази.

— Искаме да ви вземем от Лайън — повтори силикоидът.

— Защо? Вие не воювате с Дарлок и не поддържате хората.

Кей не отпускаше „Ултиматума“.

— Интереси на Основата.

— Ние нямаме нищо общо с интересите на Основата на разума.

Кей разглеждаше силикоида. Той беше неприлично ярък — каменното тяло бе покрито със златист слой, на места заменен от черни, овъглени петна.

— Какво ще стане с нас, камъче?

Силикоидът изобщо не се опита да хитрува:

— Разговор на кораба. Последван вероятно от смърт.

— Да вървим — Кей отмести дулото от извънземния.

— Вървете по коридора, ще ви посрещнат. Аз оставам.

— Защо?

— Усещам присъствието на дарлоксиански симбионти, които ви следват. Побързайте.

— Аха, ето как ни намерихте — със задоволство заяви Кей. — Весела битка и лека смърт.

— Тялото ми не е подходящо за симбиоза с дарлоксиани и смъртта ми ще бъде лека — с достойнство отвърна силикоидът. — Тръгвайте.