Линията на бляновете

Алтос си взе от вазата най-големия плод. Приближи се до извънземния, който отстъпи крачка назад. Кей поднесе плода към масата от пипалца, затрептели в очакване на храната.

— Интересно ми е да видя истинския облик на дарлоксианите, Кри.

— Как се досети? — Гласът на извънземния за пръв път се повиши с един тон. Алтос внимателно остави плода на пипалцата и гнусливо избърса длан в панталона си.

— Тези тела винаги са ми изглеждали прекалено самостоятелни, прекалено непосредствени. Разумните нямат толкова инстинкти. Ако вие присаждате съзнанията изцяло, изводът е очевиден.

— Ти знаеш прекалено много, Кей! — Съществото, чиито пипалца възбудено разкъсваха неочакваното подаяние, вдигна ръка, с усилие изтръгна плода и го хвърли на пода. — Съжалявам, че разумът ти ще загине, но представи си как би постъпила Империята, ако научи истината за нас?

— Тя и без това ще постъпи така, Кри. Няма да ни се размине второто обвинение в геноцид.

Дарлоксианинът се приближи към Кей и положи ръка на рамото му. Алтос не се отдръпна.

— Ти ми спаси живота, Кей, когато бях в човешко тяло. На нас ни е недостъпен аТанът и аз съм ти благодарен.

— И аз на теб…

— Даваш ли ми дума, че ако останеш в съзнание, няма да се съпротивляваш? Ти вече ни причини вреда.

— Давам ти дума, до седмия слой на истината, че няма да се съпротивлявам — обеща Кей, гледайки извънземния в лицето.

— Върви.

Кей Алтос проспа остатъка от нощта. Но сънят не му донесе нито почивка, нито сила. Разбуден от включилото се осветление, Кей се изми и седна до стената, гледайки Артур, който продължаваше да спи.

Мисълта, че няма да умре сам, не утешаваше особено Кей.

13

Маржан Мухаммади и Имперските десантчици се разбираха прекрасно. Може би защото в своята работа десантчиците бяха свикнали да разчитат на полуразумни механизми, а и много от тях можеха да се похвалят с части от тялото, които не са им били дадени по рождение.

Изабела Кал гледаше на това спокойно. Тя не обичаше механистите, а проповедите за пълна кибернетизация на човечеството я довеждаха до бяс. Но сега това не беше важно, защото всички участници в рейда, освен нея и Луис, бяха смъртници. Десантчиците може и да вярваха в платения аТан и да предчувстваха юнашка битка, но Кал вече беше решила съдбата им. Артур Къртис и тайните на безсмъртието щяха да станат нейният коз по пътя нагоре. Тя нямаше намерение да дели с никого дори частица от тайната.

Най-важното бе да успее. Дарлок, във вечния си стремеж да вербува нови агенти, би могъл да разруши разума на Артур, употребявайки един скъпоценен камък за павиране на улиците. Никога преди Кал не бе изпитвала такава омраза към чужди раси. Щеше да ги превърне в прах, да ги изрита от Галактиката… ако Артур Ван Къртис й дадеше възможност да се изкачи по пирамидата на властта.

Империята отдавна се нуждаеше от здраво разтърсване.

Първо дойдоха за Вячеслав. Той криво се усмихна на Кей и изчезна заедно с конвоя. После, почти едновременно, дарлоксианите се появиха в камерите на Кей и Артур.

Дарлок се отнасяше доста сериозно към термина „преплитане на съдбите“.

Хипертунелът ги отведе в просторна зала. Белите пластмасови стени изглеждаха току-що измити, въздухът бе напоен с аромата на химикали и свежа кръв. Четирите маси в центъра на залата сякаш бяха взети от операционна.

Но Кей по-скоро би нарекъл мястото морга.

Един дарлоксианин с оръжие, напомнящо по дизайн станер, стоеше в далечния ъгъл, покрай голям пластмасов контейнер. Контейнерът не бе затворен напълно и от него се подаваше ръкав на пуловер. Ръкавът бе малък — свалили бяха дрехата от жена или от дете.

Четиримата дарлоксиани, които ги бяха довели тук, изглеждаха невъоръжени. Двама стояха до Кей и Вячеслав, един придържаше за рамото Артур, в ръцете на четвъртия бе увиснала млада червенокоса девойка. Очите й бяха безумни, не можеше да се държи на краката си.

— Кей Алтос, още ли държиш да видиш всичко? — попита дарлоксианинът със станера. Гласът му звучеше познато.

— Да, Езсанти Кри Чесциафо - отвърна Кей.

Дарлоксианинът, който държеше девойката, започна да я разсъблича. Тя не се съпротивяваше. Кей стоеше, слушайки равномерния шум от дишането на извънземния зад гърба си. Случващото се напомняше калпав стар филм — извънземни се канят да обезчестят девойка.

Но нейната участ щеше да е значително по-неприятна.

— Ти сам пожела да видиш всичко — каза онзи, когото Кей Алтос познаваше под името Барт Паолини, след като сложиха разсъблеченото момиче да легне по корем върху масата. Кей мълчеше. Той се опитваше да разбере къде е скрита апаратурата, прехвърляща съзнанието. Едва когато през отворилата се врата влезе още един дарлоксианин, Кей разбра, че няма никаква апаратура и никога не е имало. В ръцете си извънземният държеше дребно отвратително същество.