Линията на бляновете

Артур, закрит с чаршаф до шията, лежеше върху високо, голямо легло с множество монтирани около него уреди. До главата му, криво усмихвайки се, седеше пълен мъж в крещящо ярка оранжева риза. Нямаше оръжие — само малък цилиндър, притиснат към главата на момчето.

— Здрасти — каза мъжът. — Пречукахте ли доктора? Имаше за какво, признавам си.

Кей и Артур мълчаливо се гледаха един друг. Кой знае защо Кей беше сигурен, че момчето го е познало — дори през нажежения капак на силовия шлем, в обгърнатата от пламъци и разтопена пластмаса броня.

— В ръката си държа шокова граната със свален предпазител — продължи мъжът — Ако умра, главата му ще се пръсне като орех. Ясно ли е?

Лицето на Артур беше зеленикаво-бледо, с хлътнали скули. Дори очите се бяха променили… бяха изгубили властния израз на малък принц.

— И ти ще умреш — каза Кей.

— Е, и какво? Имам аТан, благодарение на Къртис. А и момчето ви е нужно живо, нали? Да не говорим, че по някаква причина той самият не иска да умре.

— Кей… — тихо каза Артур. — Убий го… ще започнем отначало. Обещавам ти, че отново ще тръгнем заедно.

Лицето на дебелака трепна.

— Както виждаш, разполагаме с различни варианти — дружелюбно каза Кей. — Е, какво, ще направим ли размяна? Животът на момчето срещу твоя.

— Вече няма варианти — каза студено някой иззад гърба им. — Пуснете оръжието и можете да се обърнете, но много плавно. Особено ти, гущерче. Имай предвид, че ще реагирам при отварянето на бойните ти амбразури.

За пръв път през днешния ден Кей Дач почувства, че е изгубил. Той се извърна — плавно, както желаеше невидимият враг, притежаващ смътно познат глас.

Под прицел ги държеше механистка със сребърно лице. При това и двамата — в лявата й ръка имаше небрежно стиснат „Ултиматум“, в дясната — малък пистолет. Леката броня по-скоро подчертаваше, отколкото защитаваше изваяната фигура.

Томи лежеше в краката й, пуснал оръжието си.

— Не бива да се изисква прекалено много от едно дете — каза механистката. — Той беше така увлечен от вашия разговор… а стан-излъчването спокойно преминава през металокерамиката. Знаеш ли, Кей, защо не ви обездвижих в гръб?

Кей поклати глава.

— Казвам се Маржан. Някога работихме заедно.

— Здрасти, Мухаммади — каза Кей. — Променила си се.

— Здравей, Алтос. Сега ще дойдат нашите хора и всичко ще бъде наред. А дотогава ще си побъбрим. Ти знаеш каква е реакцията ми и няма да се решиш да вършиш глупости. За гущера не ми пука — ако се помръдне, ще го изпепеля. Лошото е само, че и ти няма да оцелееш… Луис, не се отпускай!

— И през ум не ми минава! — с по-бодър глас отвърна мъжът с шоковата граната. Мелконецът така и не се обърна — само изтегли едното си око така, че да може да вижда какво става отзад.

— Ти, общо взето, си голяма работа — продължаваше Мухаммади. — Работиш честно и не изоставяш клиента до края. Не си струваше да се напъхваш тук, естествено, но щом веднъж си подписал договора… Често ли си умирал?

— Случвало се е.

— Виждал ли си напоследък някой от нашите? Аз отдавна се отдръпнах от всички.

— Виждахме се с Ник — каза Кей. — Излязъл е от лигата, занимава се с търговия. Сега е на Култхос… оженил се е.

— Мекотело — реши Мухаммади. — А Динара?

— Не знам. Ще разрешиш ли да изключа плазмата?

— Какво, да не ти е топло? Изключвай.

Плазмените езици спаднаха. Кей продължаваше да стои, без да се опитва да вдига „Ескалибура“. Ако не е имало изстрел, значи той няма да успее да стреля. Нали така, господин Мартизенски?

Глупаво се насадиха. Позорно.

— Прекалено високо се прицели, Кей — продължаваше Маржан. — Не беше по силите ти. Да си беше охранявал богати старици и да беше печалбарствал…

Последваха две припламвания. Ръцете на Маржан се взривиха и се разпаднаха във фонтани метал и плът. „Ултиматумът“, стиснат в окървавената китка, отлетя в ъгъла, пистолетът просто беше разтопен. В следващия момент Кей вече бе скочил към механистката — полюляваща се, зашеметена, изгубила цялата си страховита красота.

Кей я удари в гърдите, с наслада усещайки мощта на бронята. Чупещите се ребра изхрущяха, жената полетя към стената.

Зад гърба на Кей нещо изгърмя и той чу два слели се в едно вика — тънкия, давещ се глас на Артур и писъка на Луис.

Ритайки Маржан в брадичката (отново хрущене, благодаря, сервомотори), Дач се хвърли към мелконеца. Андрей, стоящ на вратата, продължаваше да държи неподвижната механистка под прицела на лазерника. Вероятно имаше високо мнение за издръжливостта на себеподобните.

Кас/с/ис не се нуждаеше от помощ. Мелконецът приключваше с мачкането с предните си лапи на нещо, което до неотдавна е било човешко тяло. Една от средните лапи лежеше върху главата на Артур. Над кревата се виеше дим, на стената се бе появила дупка.

— Много хора имат високо мнение за ролята на прическата в своята външност — каза мелконецът, без да прекъсва упражнението си с импровизираната топка — Ние смятаме, че косата е атавизъм, недостоен за нашите човешки приятели. Струва си момчето да приеме тази гледна точка.