Линията на бляновете

— Приятно място — каза Андрей, когато Дач с Томи в ръце излезе от хипертунела.

Кей разбираше какво има предвид киборгът. Помещението беше работен кабинет — многофункционален пулт с удобно кресло, панорамен екран, вдлъбната стена, покрита със старинен гоблен, върху който бе наредена колекция от оръжия. Щеше да бъде интересно да се поровят тук… ако имаха време.

— Детектори? — попита Кей, слизайки от приемателната площадка.

— Вероятно не.

Кей погледна Томи. Момчето продължаваше да бъде парализирано, но клепачите му започваха да потрепват. Механистката му бе отмерила пълна доза излъчване от станера.

Хипертунелът сработи и в кабинета се появи мелконецът. За да се вмести в габаритите на приемателната зона, той беше застанал на задните си лапи, превръщайки се в нещо подобно на паметник на изправения мелконец. Притискаше Артур към гърдите си и Кей отново усети болезнено убождане при вида на бледо-жълтеникавото лице.

— Ще се поровите ли в машините? — попита той веднага и мелконеца, и киборга.

Кас/с/ис отстъпи на крачка и отвърна:

— Аз няма да рискувам.

— Нито пък аз — отговори и Андрей. — Ние сме още по-далеч от пристана, отколкото преди, но от тук до там води доста хубав коридор.

Хипертунелът сработи за последен път. Боецът остана на мястото си, което беше доста разумно — оставайки в приемателната зона, той блокираше прохода.

— Ще се разсъбличаме — каза Кей, отпускайки Томи на пода — Кас/с/ ис, заеми се с вратата.

Бронята беше дяволски тежка и макар че си помагаха един на друг, бяха изгубени седем скъпоценни минути. Преди да се измъкне от своя „Серафим“, Кей отпи от разположената срещу устата тръбичка. Течността беше стипчиво-горчива и от миризмата й на гнило му се повдигаше, но „бойните коктейли“ никога не бяха заемали първо място в конкурсите за напитки.

— Сега разполагам с два часа — каза Кей.

— Достатъчни са и да умреш, и да се скриеш — счете за необходимо да изкоментира мелконецът, докато закрепваше със свободната лапа емблемата на ръководител от СИБ върху гърдите си. — Ако се съди по плана, тук ще има още три стаи, в последната е възможно да има охрана. После — транспортен терминал номер осем и коридорът към пристаните.

Кей оправи мундира си. Ушит преди денонощие, той не създаваше впечатление, че е нов, но това не беше и необходимо. Капитанските пагони и медалът „Слуга на Империята“, четвърта степен, прекрасно допълваха картината.

Боецът стана сержант, а киборгът — редови сътрудник на СИБ. Оказа се, че под бронята на Томи има само избледняла сива пижама, доста напомняща тази, с която бе облечен Артур. Кей потупа момчето по бузите, но не последва никаква реакция.

— Да тръгваме — каза Кей, мятайки „Ескалибура“ на рамо. — Време е. Андрей, вземете Томи.

Излязоха през послушно разтворилата се врата. Бронята остана на пода във формата на четири сивосинкави купчини. Възможно е и Кей да каза „благодаря“ на безмозъчните плочи от металокерамика, но дори той не беше толкова сантиментален, че да произнесе това на глас.

Ян Думбовски остана на второстепенен пост не защото се смяташе за слаб войник. В най-близко бъдеще за него се очертаваха сержантски нашивки и прехвърляне в елитния първи полк, подчинен лично на Лемак.

Само фактът, че още не бе заработил достатъчно пари за аТан, го лиши от удоволствието да щурмува затворническия блок. За три години служба, при почти пълно въздържане от харчене, Ян би могъл да подсигури безсмъртието си, но родителите му живееха на бедната планета Хаксия. Парите на сина им, който бе извадил късмет да го вербуват в армията, им позволяваха криво-ляво да съществуват на планетата, отдавна вече призната за безперспективна.

Ян носеше петнайсетте килограма лека броня с такава лекота, сякаш това беше риза от естествена коприна, каквато той не можеше да си позволи. Импулсният лъчемет, прикрепен на свивката на лакътя му, изглеждаше като продължение на дясната му ръка.

Общо взето, Ян беше напълно доволен от себе си и не смяташе, че ще извърши особено тежко престъпление, ако в писмото, което възнамеряваше да прати вечерта на родителите си, разкаже за произшествието с терористите така, сякаш самият той е участвал в залавянето им. Постът на Думбовски се намираше пред апартаментите на Лемак. Ян тъпчеше на едно място в ниша в стената, която му осигуряваше и добър обзор, и известно укритие, когато вратата се отвори. В коридора, без да бърза, излезе непознат капитан, отърсвайки ръкава на мундира си.

Ян оправи униформата си. Беше застъпил на пост преди два часа и не знаеше има ли някой в стаите на Лемак. Адмиралът често работеше нощем.

Но все пак се прицели с лъчемета си в непознатия, който се намръщи.

— Документите — с безизразен тон произнесе Ян. Капитанът мълчаливо бръкна в джоба на мундира си. Подаде удостоверението си — Ян го взе със свободната си ръка, хвърли му един поглед и каза: — Извинете, мистър Шиваки. Извънредно положение.

Ниязо Шиваки, специалист по водене на разпити, изпратен от ендорианския отдел, прибра документите си и попита:

— Какво, безредиците още ли продължават, войнико?