Лицето

Макар че нямаше да се наложи да пие урината си, щеше да му трябва нещо, в което да уринира, в случай че се наложи да се крие за повече от няколко часа. Тенджера с капак. Или още по-добре буркан с капачка на винт.

Непознатият от телефона не беше казал колко време Фрик ще живее в обсада. Това трябваше да се обсъди при следващия им разговор.

Непознатият от телефона беше обещал, че пак ще се обади. Ако беше перверзен тип, той със сигурност щеше да го направи, за да точи лиги по телефона. Ако не беше перверзен тип, той би могъл да се окаже искрен приятел и в такъв случай също щеше да се обади, само че воден от благородни подбуди.

С времето астматичният пристъп се успокои и Фрик се изправи на крака, като закачи помпата на колана си.

Главата му все още беше леко замаяна и той се подпираше с ръка върху студената стоманена стена, докато се придвижваше към вратата.

Минута по-късно той влезе в спалнята си, седна на ръба на леглото и вдигна слушалката от апарата. На клавиатурата се появи светлинен сигнал над личната му линия.

Никой не му беше звънял, след като бе отговорил на личния си сигнал в стаята с влакчетата. Той набра *69 и се заслуша, докато телефонът му автоматично вкара номера там, откъдето бе дошло последното обаждане.

Ако беше някой гений с уменията на супершпионин и ако притежаваше изумителния слух на Бетовен, преди Бетовен да оглушее, или ако единият от родителите му беше извънземен, пратен на Земята да се кръстоса с човек, тогава навярно Фрик би могъл да превърне тази бърза поредица от телефонни тонове в цифри и да запомни телефонния номер на непознатия за бъдеща употреба.

Той обаче не беше нищо повече от сина на най-голямата кинозвезда в света. Това положение му носеше много привилегии, като безплатен Xbox от „Майкрософт“ и доживотен пропуск за Дисниленд, но не го даряваше нито с удивителен талант, нито със свръхестествени способности.

След като изчака телефонът да позвъни дванайсет пъти, той го включи на говорител и отиде до прозореца.

Поляната на изток, гладка като повърхността на маса за билярд, се спускаше покрай дъбове и кедри към розови градини и изчезваше под завесата на сивия дъжд и сребърната мъгла.

Фрик се чудеше дали да каже на някого за обаждането на непознатия от телефона и предупреждението за надвисналата опасност.

Ако позвънеше на мобилния телефон на баща си, щеше да му отговори или телохранител, или личният му гримьор. Или личният му фризьор. Или личният му масажист, който винаги пътуваше с него. Или духовният му съветник Мин дю Лак, или някой друг от десетките му лакеи, които кръжаха около четвъртия най-привлекателен мъж на света.

Телефонът щеше да се предава от ръка на ръка, докато след десет, а може би и петнайсет минути се появеше Татко призрак, който щеше да каже:

— Ей, приятел, познай кой е тук при мен и иска да говори с теб.

И преди Фрик да успее да продума, Татко призрак щеше да предаде телефона на Джулия Робъртс или Арнолд Шварценегер, или Тоби Магуайър, или Кирстен Дънст, или на чудното конче Уини, а може и на всички тях и те щяха да бъдат много мили с Фрик. Щяха да го питат как върви училището, дали иска да стане най-голямата кинозвезда в света, когато порасне, какви овесени ядки предпочита…

Когато най-сетне телефонът се върнеше при Татко призрак, репортер от Ентъртейнмънт Уикли щеше да започне да си води бележки за бъдеща статия, посветена на разговора между баща и син. Когато стигнеше до публикация, всеки факт в нея щеше да е грешен и Фрик щеше да бъде представен или като хленчещ глупак, или като разглезен лигльо.

И което е още по-лошо, както ставаше често, на телефона можеше да отговори някоя смееща се безпричинно млада актриса без особени актьорски заложби, но с мимолетна слава, за която се смята, че може някой ден да стане звезда. Тя щеше много да се впечатли от името Фрик, защото този тип момичета винаги се впечатляваха страшно от всичко. През годините той беше говорил с десетки от тях, със стотици и те всички си приличаха като два житни класа от едно поле, сякаш някой фермер ги отглеждаше в Айова и ги изпращаше в Холивуд с товарни вагони.

Фрик не можеше да позвъни на Псевдомама, Фреди Ниландър, защото тя щеше да бъде в някое далечно и невероятно романтично място като Монте Карло, за да показва неотразимата си красота. Той нямаше номер, на който можеше да разчита да я намери.

Госпожа Макбий и покрай нея господин Макбий бяха много внимателни към Фрик. Те винаги защитаваха интересите му.

Въпреки това на Фрик не му се искаше да се обърне към тях в случай като този. Господин Макбий беше леко… глуповат. А госпожа Макбий беше страховита жена, която знаеше всичко, виждаше всичко, пишеше правилници и която с тихо изречени думи и с неодобрителен поглед можеше да докара обекта на укора си до вътрешен кръвоизлив.