Лицето

Господин и госпожа Макбий изпълняваха роля in loco parentis. На латински това означаваше, че те са упълномощени да изпълняват родителски права по време на отсъствието на майка му и баща му, което беше почти постоянно. Когато за първи път чу фразата, Фрик си помисли, че родителите му са смахнати.

Съпрузите Макбий обаче бяха дошли с къщата, която бяха управлявали дълго преди Татко призрак да я купи. Според Фрик тяхната преданост беше най-вече към Палацо Роспо, към имението и традициите му, отколкото към който и да било работодател или семейството му.

Господин Баптист, веселият готвач, беше приятелски настроен познат, а не истински приятел и определено не човек, на когото можеха да се доверяват тайни.

Господин Сатър, страховитият и навярно безумен майстор-готвач, не бе човек, към когото някой би се обърнал при нужда, освен може би самия сатана. Владетелят на ада би оценил съвета му.

Фрик много внимаваше, когато планираше набег към кухнята, за да не срещне господин Сатър. Чесънът не би го прогонил, защото той го обичаше, но ако го докоснеха с разпятието, той сигурно щеше да избухне в пламъци и с пронизителни писъци щеше да литне надалече като прилеп.

Не беше изключено психопатът майстор-готвач да беше и опасността, за която непознатият от телефона се бе обадил да предупреди Фрик.

И като помислиш, буквално всеки от двайсет и петимата членове на персонала можеше да бъде побъркан убиец, криещ се зад фалшива усмивка. Касапин с брадва. Убиец с шиш. Удушвач с копринен шал.

Може дори всичките двайсет и петима членове да бяха касапи с брадви, готвещи се да нанесат удар. Може би следващото пълнолуние щеше да предизвика прилив на лудост в съзнанието им и те щяха да избухнат едновременно, извършвайки ужасни актове на кърваво насилие, нападайки се един друг с пистолети, секири и високоскоростни миксери.

Ако не бе възможно да узнаеш цялата истина за това какво мислят баща ти и майка ти за теб, ако не бе възможно наистина да опознаеш родителите си и да разбереш какво се върти в главите им, как тогава да очакваш, че можеш да научиш нещо със сигурност за хората, които не са ти толкова близки.

Фрик беше почти сигурен, че господин Труман не е психопат, вманиачен на тема мощни триони. Все пак господин Труман беше работил като полицай.

Освен това имаше нещо в Итън Труман, което вдъхваше доверие. Фрик не можеше да го опише с думи, но го усещаше. Нещо много солидно. Когато господин Труман влезеше в стаята, присъствието му се усещаше. Когато разговаряше с теб, той наистина влизаше в контакт.

Фрик нямаше друг познат като него.

Въпреки това той нямаше да каже дори на господин Труман за обаждането на непознатия от телефона и за необходимостта да намери скривалище.

От една страна, той се страхуваше, че няма да му повярват. Момчетата на неговата възраст често си съчиняваха невероятни истории. Фрик не го правеше, но други момчета си измисляха въображаеми истории. Фрик не искаше господин Труман да го помисли за дрислив лъжльо.

Нито пък искаше господин Труман да го помисли за пъзльо, за безгръбначна медуза, за страхливец със заешко сърце.

Никой нямаше да повярва, че Фрик може да спаси света двайсет пъти, както вярваха, че баща му го беше направил, но той не искаше никой да го мисли за безпомощно бебе. Особено господин Труман.

От друга страна, на него му харесваше да си има тайна. Беше по-вълнуващо от влакчетата.

Той се вглеждаше във влажния ден, едва ли не в очакване да забележи някой злодей да се промъква през имението под прикритието на дъжда и мъглата.

След около стотина позвънявания, останали без отговор, Фрик се върна при апарата и го затвори.

Чакаше го работа. Трябваш да се подготви.

Идеше нещо лошо. Фрик възнамеряваше да се подготви да го посрещне, да го поздрави и да го победи.

Глава 19

Скрит под черен чадър, Итън Труман вървеше по пътеката между затревените гробове и обувките му жвакаха по подгизналата земя.

Гигантски кедри бяха провесили тъжно клони в съзвучие с мрачния ден и птици, като надигнали се духове, се размърдваха в короните, когато минеше достатъчно близо, за да ги подплаши.

Докъдето стигаше погледът му в полетата на смъртта, не се виждаше жива душа. Хората обикновено изразяваха почитта към мъртвите си близки в слънчеви дни и помените им бяха също така сияйни, както и времето. Никой не искаше да ходи на гробища по време на буря.

Никой, освен полицай, чието любопитство беше изострено докрай, който беше роден с неутолима жажда да открие истината. Механизъм в сърцето и душата му, проектиран от съдбата и дарен още при раждането му, го подтикваше да ходи навсякъде, където подозрението и логиката го насочеха.

В този случай подозрението, логиката и ужасът.

Интуицията му подсказваше, че няма да е първият посетител за деня и че в този бастион на мъртвите го очакваше нещо тревожно, макар да нямаше представа какво може да бъде то.