Лицето

Дъни бе видял розите „Бродуей“ на погребението й.

Роуена се усмихна.

— Той ме предупреди, че един стар приятел ще дойде скоро да попита какви рози е купил. Значи двамата се състезавате за едно момиче.

Студът, от който зъбите на Итън биха загракали, ако не беше ги стиснал, не се дължеше нито на зимния ден навън, нито на хладния въздух в цветарския магазин.

Той изведнъж осъзна, че усмивката на Роуена беше леко скована, сякаш от несигурност или смут.

Тя видя колко дълбоко последната й реплика го засегна и плахата й усмивка потрепна и изчезна.

— Беше странен човек — промълви цветарката.

— Каза ли нещо друго?

Роуена извърна очи и погледна към прозорците в предната част на магазина, сякаш очакваше да види някой познат, но не особено нежелан да се появи на вратата.

Итън й даде възможност да обмисли отговора си и след малко тя рече:

— Каза, че го смятате за мъртъв.

В паметта му изплуваха празната количка и отметнатият чаршаф в моргата на болницата; неуловимият фантом в изпотеното огледало на банята; гущерчето на пътя, което се мъчеше да пълзи нагоре въпреки счупения си гръбнак, възпрепятствано от стръмния наклон и стичащата се вода, студена и настъпателна като хода на времето…

— Каза, че го смятате за мъртъв — повтори Роуена, като премести погледа си от вратата на магазина към Итън. — И каза още да ви предам, че сте прав.

Глава 22

В коридора и по стълбите Хазарт почувства ясно колко уязвим е един едър мъж в тясно пространство и въпреки това се хвърли в преследването. Когато започва такава работа, на човек му е ясно, че не може да избира местата, където ще рискува живота си.

Освен това като повечето полицаи той вярваше, че най-големият риск идва от колебанието в момента, когато човек се поддаде на нервите си. Оцеляването зависи от смелостта, подправена само с толкова страх, колкото е необходимо, за да не проявиш безразсъдство.

Или поне беше лесно да се вярва в това, докато проявата на смелост не те убие.

Полицаите по филмите винаги крещят: „Стой! Полиция!“, макар да знаят, че бягащите престъпници няма да ги послушат, въпреки че виковете им разкриват присъствието им, преди това да е станало наложително и дори преди всеки злодей да е разбрал, че са дошли ченгетата.

Хазарт Янси, който току-що бе избегнал смъртта, както си седеше в креслото, не изкрещя нито команда, нито заплаха към стрелеца, който беше убил Ролф Рейнърд. Той просто се втурна по стълбите след него.

Когато Хазарт стигна до първата площадка, стрелецът бе изтичал до втората, като на последното стъпало загуби равновесие и връхлетя във фоайето. Той се подхлъзна на покрития с мексикански плочки под, размаха ръце, но не падна.

Докато бягаше, престъпникът не погледна нито веднъж назад, което показваше, че не беше забелязал преследвача си.

Докато тичаше по петите му, Хазарт си представяше какво се върти из главата на наемния убиец. В очакване Рейнърд да бъде сам вкъщи той бе дошъл да го очисти набързо, бе пръснал сърцето на глупака, не бе позволил междувременно да му светят маслото, бе изхвърчал на улицата и вече си представяше как ще запали един готин джойнт с някоя дългокрака мацка, която го чака в кревата.

В същия момент, когато Хазарт слезе във фоайето, стрелецът стигна до изхода, ала вдигаше такъв шум, че не чу приближаващия се отзад преследвач. Хазарт не се подхлъзна за разлика от убиеца и разстоянието между двамата намаляваше.

Когато Хазарт стигна до изхода, стрелецът вече беше слязъл по външните стълби и беше потънал в нощта, навярно си мислеше как ще похарчи част от парите от убийството, за да се сдобие с нови хромирани джанти за хвърчащия си змей, и друга част — за да обсипе мацката си със златни накити.

Вятърът не духа силно, но дъждът е студен, Хазарт е на стълбите, стрелецът — на двора, разстоянието помежду им се скъсява също така неумолимо както между бясно препускащ камион и тухлена стена.

Изсвирва клаксон. Едно дълго и две къси изсвирвания.

Сигнал. Предварително уговорен.

На улицата, но не до тротоара, беше паркиран тъмен мерцедес-бенц със светнати фарове, запален мотор и пушек, излизащ от ауспуха. Предната врата за пътника беше отворена в очакване на стрелеца. Това беше най-подходящата кола за измъкване от местопрестъпление, навярно чопната от гангстери от алеята пред някоя къща в Бевърли Хилс, зад волана на която седеше съучастник, готов да подпали гумите и да изчезне светкавично.

Едното дълго, последвано от две къси изсвирвания, трябва да бе сигнализирало на заека, че по петите го следва вълк, защото беглецът изведнъж свърна наляво и слезе от тротоара. Извъртя се така рязко, че едва не се препъна и падна, но вместо това той извади оръжието, с което беше светил маслото на Рейнърд.

Изгубил предимството на изненадата, Хазарт най-сетне извика:

— Полиция! Хвърли оръжието!

Също като на кино, но стрелецът, който с убийството на Рейнърд вече беше си изкарал доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване, а може би дори и смъртна присъда, нямаше какво да губи. Така че беше също толкова невероятно той да хвърли оръжието, както и да си свали гащите и да се наведе.