Третата възможност беше екипът да пристигне без предубеждение, да анализира фактите и да стигне до обективно заключение, базирано на логиката и разума, което би било чудесно за Хазарт, тъй като той не бе извършил нищо нередно.
Той, разбира се, никога не бе чувал такова нещо да се е случвало и го смяташе за много по-невероятно от възможността да види с очите си осем летящи елена, теглещи шейна, управлявана от горски дух.
Ако стрелецът бе оживял, той можеше да заяви, че Хазарт е убил Рейнърд и после се е опитал да натопи него за убийството. Или че той самият е дошъл тук, за да събира дарения за деца в неравностойно положение, когато е попаднал на пътя на куршумите, което е дало възможност на истинския стрелец да избяга.
Каквото и да кажеше, мразещите полицията и агресивните безмозъчни граждани щяха да му повярват.
И още по-важно, стрелецът щеше да си намери адвокат, който да съди градските власти, за да издои обществените фондове. Щеше да се стигне до споразумение независимо от предполагаемия изход на делото и Хазарт вероятно щеше да бъде жертван за тази цел. Политиците не се отнасяха с по-голяма загриженост към добрите полицаи, отколкото към младите стажанти, които редовно ставаха жертва на агресия и понякога ги убиваха.
Стрелецът щеше да създаде много по-малко проблеми като мъртъв, отколкото като жив. Хазарт можеше да отиде бавно до мястото на стрелбата, за да даде възможност на престъпника да изгуби още половин литър кръв, но той изтича.
Убиецът лежеше там, където беше паднал, с лице, забито в мократа трева. По тила му пълзеше охлюв.
Хората бяха застанали на прозорците и гледаха към тях с безизразни лица, като мъртви стражи на портата към ада. Хазарт очакваше да види Рейнърд през някое от стъклата, черно-бял, прекалено обаятелен за времето си.
Той обърна стрелеца по гръб. Нечий син, нечий приятел, двайсетгодишен, с обръсната глава, носещ малка лъжичка за кокаин като обица.
Хазарт с радост забеляза, че устата му бе отворена в смъртна гримаса и погледът му бе изпълнен с вечността, но в същото време бе потресен от облекчението, което изпита.
Изправен срещу бурята, той преглътна върналата се в гърлото му пареща недосмляна ореховка и се обади по мобилния си на отдела за убийства, за да докладва за случая.
След обаждането той би могъл да се скрие и да изчака във фоайето, но остана под поройния дъжд.
Уличното осветление все още се отразяваше в лъснатите от бурята повърхности, но когато нощта погълна здрача, мракът се настани като добре угоена змия.
Дъждът, брулещ палмите, издаваше звук, наподобяващ стъпките на плъхове. Сякаш безброй гризачи се бяха втурнали в огромните надвиснали клони.
Хазарт видя два охлюва върху лицето на умрелия. Искаше му се да ги избута, но се въздържа.
Някои от наблюдателите по прозорците можеше да го заподозрат, че подправя уликите, а тези предположения щяха да очароват специалния екип.
И отново го обхвана безпокойство. Чувството, че нещо
Един мъртвец в апартамента горе, друг тук, сирени в далечината.
Глава 23
Роуена, господарката на розите, повтори думите на Дъни Уислър, но явно повече на себе си, отколкото на Итън:
— Каза, че го смятате за мъртъв и сте прав.
Прищракването на панти и лек звън на звънчета накараха Итън да се обърне към входната врата. Нямаше никой.
Скитащият вятър за известно време бе напуснал бурята, но се бе върнал, бе заблъскал по вратата на „Рози завинаги“ и бе я разклатил.
Жената зад щанда изрази недоумението си.
— Какво, за бога, искаше да каже с тези странни думи?
— Не го ли попитахте?
— Каза го, след като плати за розите, на излизане от магазина. Нямах възможност да го попитам. Това някаква наша шега ли е?
— С усмивка ли го каза?
Роуена се замисли и поклати глава:
— Не.
С ъгълчето на окото си Итън забеляза една фигура, която се бе появила безшумно. Дъхът му секна и той се обърна към нея, но се оказа, че го е изиграло собственото му отражение в стъклената врата на една от витрините.
Потопени в кофи с вода, наредени по етажерките, розите бяха така прелестни, че лесно можеше да се забрави, че всъщност те вече са мъртви и след няколко дни ще увехнат, ще се покрият с кафяви петна и ще загният.
Тези хладилни витрини, където смъртта се криеше в ярките цветове, напомниха на Итън за камерите в моргата, където мъртъвците изглеждаха почти както приживе, макар че бяха приютили смъртта, която все още не се проявяваше с всички отблъскващи подробности на разлагането.
Макар че Роуена беше дружелюбна и хубава, макар че това царство на розите би трябвало да бъде приятно, на Итън му се дощя да си тръгне.
— Моят… приятел каза ли нещо друго за мен?
— Не. Това май беше всичко.
— Благодаря, Роуена, много ми помогнахте.
— Наистина ли? — изгледа го тя със странен поглед, навярно също толкова озадачена от тази необикновена среща, както и от разговора си с Дъни Уислър.
— Да, наистина — увери я той.
Вятърът разтърси отново вратата, когато той сложи ръка на бравата, и Роуена се обади зад гърба му.