Лицето

Преди повече от година те се бяха срещнали на една анархистка сбирка в университета, където Корки преподаваше. Готовите закуски не бяха качествени, пиенето беше леко разводнено и цветната украса беше правена без въображение, но компанията беше интересна.

Роман отговори след третото позвъняване и след като се представи, Корки каза:

— Познай къде се намирам.

— Заврял си се в задника си и сега не можеш да излезеш — каза Роман.

Той имаше особено чувство за хумор.

— Добре, че това не е обществен телефон — продължи Корки. — Нямам монети, а никой от труповете тук няма да ми даде назаем.

— Значи си на забава на факултета. Няма по-големи скръндзи от университетска група антикапиталисти, които си живеят живота с тлъстите си заплати от данъкоплатците.

— Някой би могъл да види голяма доза злоба в хумора ти — отвърна Корки със свиреп тон, който не беше типичен за него.

— И няма да сбърка. Жестокостта е моето верую, ако си спомняш.

Роман беше сатанист. Да живее принцът на мрака, от този сорт. Не всички анархисти бяха и сатанисти, но много сатанисти бяха и анархисти.

Корки познаваше една будистка, която беше анархистка — объркана млада жена. Иначе от опит знаеше, че огромното мнозинство анархисти бяха атеисти.

По неговото меродавно мнение чистите анархисти не вярваха в свръхестественото — както в силата на мрака, така и в силата на светлината. Те влагаха цялата си вяра в силата на разрухата и в новия и по-добър строй, който можеше да се роди от развалините.

— Като гледам колко сте изостанали с работата — продължи Корки, — университетските работници май не са единствените, които невинаги заслужават тлъстите си заплати от данъкоплатците. С какво се занимавате тук по време на нощната смяна — на покер ли играете, или си разказвате истории за призраци?

Роман явно не бе слушал внимателно и не бе обърнал внимание на думата „тук“.

— Шегите не са ти силна страна. Говори по същество. Кажи какво искаш. Ти винаги искаш нещо.

— И винаги плащам добре за това, нали?

— Готовността да платиш пълната сума в брой е добродетелта, на която се възхищавам най-много.

— Виждам, че сте оправили проблема с плъховете.

— Какви плъхове?

Преди две години медиите бяха отразили обстойно и с отблъскващи детайли плачевното състояние по отношение ма хигиената и вредителите в това, както и в други помещения на болницата.

— Трябва да са взели сериозни мерки — отвърна Корки. — Гледам, гледам и не виждам нискочели братовчеди на Мики Маус да гризат човешки носове.

Роман Кастевет не можа да повярва на ушите си и млъкна, шокиран от чутото. Когато най-сетне бе отново в състояние да говори, той рече:

— Не е възможно да си там, където мисля, че си.

— Точно там съм.

Самодоволството и сарказмът в гласа на Роман изведнъж се изпариха и той зашепна угрижено:

— Защо ме злепоставяш така, защо идваш тук? Не си упълномощен. Нямаш право да си на никое място в моргата и особено на това.

— Имам документ.

— Ами, имаш!

— Мога да изляза оттук и да дойда при теб. В някое от помещенията за аутопсия ли си, или в офиса си?

Роман зашепна още по-тихо, но настоятелно.

— Ти луд ли си? Искаш да ме уволниш ли?

— Искам просто да направя поръчка — отвърна Корки.

Неотдавна Роман го беше снабдил с бурканче, в което бяха консервирани парчета от препуциум, взети от трупове, чакащи да бъдат кремирани.

Корки бе предал бурканчето на Ролф Рейнърд с инструкции какво да прави с него. Въпреки вродената си тъпота Рейнърд бе успял да го опакова в черна кутия за подарък и да го изпрати на Чанинг Манхайм.

— Трябват ми още десет — добави Корки.

— Не е необходимо да идваш тук за това, глупако. Ще ми се обадиш вкъщи.

— Мислех, че ще ти доставя удоволствие, ще те разсмея.

— Велики боже! — възкликна Роман.

— Забрави ли, че си сатанист? — напомни му Корки.

— Идиот!

— Слушай, Роман, къде точно се намираш в момента? Как да стигна при теб оттук? Имаме сделка за уговаряне.

— Стой, където си, и не мърдай!

— Хм, не ми харесва тая работа. Хваща ме клаустрофобия. Това място ме притеснява.

— Стой, където си, и не мърдай! Ще дойда след две минути.

— Току-що чух нещо странно. Мисля, че един от тези трупове може да е жив.

— Никой от тях не е жив.

— Сигурен съм, че този мъж близо до ъгъла каза нещо.

— Казал е, че си идиот.

— Може да сте сбъркали и да сте вкарали жив човек тук. Наистина ме хващат дяволите.

— Изчакай две минути — настоя Роман. — Стой, където си, и не мърдай.

— Недей да излизаш и да привличаш вниманието върху себе си, ако не искаш да изрежа твоя препуциум.

Роман прекъсна разговора.

В криптата на неизвестните и безпарични мъртъвци Корки затвори телефона.

Оглеждайки завитата в покрови публика, той си каза:

— Колкото и да съм скромен, мога да давам уроци по актьорско майсторство на Чанинг Манхайм.

Той нито очакваше, нито се нуждаеше от аплодисменти. Съвършеното изпълнение беше достатъчна награда.

Глава 25

Снегът се сипеше над града на ангелите.

Безпрецедентният вятър овчар бе подкарал бели стада от тъмните ливади на небето и ги водеше между фикусите и палмите по улици, които не бяха виждали снежна Коледа.

Заслепен, Итън се взираше в руното на нощта.