Лицето

Легнал в леглото в стаята си, той си даде сметка, че покривът трябва да бе отнесен от вятъра. Снегът щеше да засипе мебелите и да развали килима.

Той трябваше да побърза да стане и да отиде по коридора до стаята на родителите си. Баща му щеше да знае какво да направи за липсващия покрив.

Преди това обаче Итън искаше да се наслади на тази гледка: падащият сняг над него бе окачил един безкраен кристален полилей, чиито красиви кръгли и изсечени висулки се движеха и проблясваха непрестанно.

Клепачите му бяха заснежени.

Снежинките лепяха студени целувки по лицето му и се топяха по бузите му.

Когато зрението му се фокусира напълно, той разбра, че всъщност декемврийската нощ бе залята от дъждовни капки, които недовиждащите му очи бяха надарили с кристална структура и мистериозни йероглифни форми.

Мекото му легло бе омагьосано да се превърне в асфалт.

Той не чувстваше друго неудобство, освен че пухената му възглавница беше твърда като камък под главата му.

Дъждът по лицето му беше студен като сняг и вледеняваше по същия начин обърнатата му с дланта нагоре лява ръка.

Дясната му длан също беше изложена на дъжда, но с нея той не усещаше студа, както и барабаненето и стичането на дъждовните капки.

Не чувстваше и краката си. Не можеше да ги мръдне. Не можеше да мръдне нищо друго, освен главата си и лявата си ръка.

Ако стаята му без покрив се напълнеше с дъжд, а той не можеше да се мръдне, имаше опасност да се удави.

От дълбините на езерото от унесени размишления, по което Итън се носеше, изведнъж, подобно на акула, се надигна и взе да се приближава безкраен ужас.

Той затвори очи, за да не види по-голяма и по-ужасяваща истина от тази, че снежинките са всъщност дъждовни капки.

Започна да чува приближаващи се гласове. Татко и мама сигурно идваха да сложат обратно покрива на мястото му, да набухнат втвърдилата се като камък възглавница и да оправят всичко, което не беше както трябва.

Той се предаде на нежните им грижи и се отпусна като перушинка в мрака към земята Нод, не там, където Каин се е заселил, след като е убил Авел, а към царството на съня, където нощем деца ходят, за да търсят приключения, и от което се връщат невредими в златната утрин.

Все още спускайки се в мрака, той чу думите „гръбначна травма“.

Отвори очи след минута или след десет и видя, че нощта бе изпъстрена с рояк от пулсиращи и въртящи се червени и жълти светлини, а също и сини, сякаш той се намираше в дискотека на открито, и му стана ясно, че никога вече няма да може да танцува или да ходи.

Под звуците на фалшивата накъсана музика на полицейските радиовръзки, заобиколен от парамедици, Итън се понесе на количка през дъжда към близката линейка.

Белият бус имаше едър надпис с червени букви, украсени с позлата, СПЕШНА ПОМОЩ, под който блестеше надпис с по-малки букви Болница „Богородицата на Анджелис“.

Може би щяха да го сложат на легло в бившата стая на Дъни.

Тази перспектива го изпълни с вледеняващ ужас.

Той затвори за миг очи, чу мъже да се подканят „внимателно“ и „полека“ и когато ги отвори отново, се оказа, че вече е в линейката.

В дясната му ръка беше вкарана игла, към която бе закачена система.

За първи път той чу дишането си. Свистенето и хъркането бяха знак, че не само краката му са премазани. Навярно единият или и двата му дроба бяха притиснати от счупените му ребра.

Прииска му се да изпита болка. Всичко би било по-добре от това да не усеща нищо.

Парамедикът, който стоеше до Итън, се обърна загрижено към колегата си под дъжда до линейката.

— Няма време за губене.

— Ще подпаля асфалта — обеща бруленият от дъжда мъж и затръшна вратите.

Върху двете странични стени, близо до тавана, бяха опънати гирлянди от блестящ червен станиол. В краищата и по средата на всяка гирлянда висяха по три малки сребърни звънчета. Коледна украса.

Звънчетата във всеки комплект бяха вързани с обща връвчица. Най-горното звънче беше най-голямо и покриваше върха на средното, което от своя страна покриваше върха на третото и най-малко звънче.

При затръшването на вратите звънчетата на всяка връвчица се чукнаха едно в друго и издадоха сребрист звън, нежен и тих като музиката на фея.

Парамедикът сложи кислородна маска върху лицето на Итън.

Есенната прохлада и пролетният аромат на обогатения въздух облекчиха горещото му гърло, но свистенето в гърдите му не отслабна.

Шофьорът седна зад волана и затръшна вратата, с което отново накара станиола да заблести и звънчетата да зазвънят.

— Звънчета — промълви Итън, но кислородната маска заглуши гласа му.

Парамедикът, който се готвеше да пъхне накрайниците на слушалката в ушите си, се спря и попита:

— Моля?

При вида на слушалката Итън осъзна, че може да чуе пулса си, но това, което чуваше, беше с неравномерна сила и ритъм и будеше тревога.

Стана му ясно, че чува не само собственото си сърце, но също и тропота от копитата на приближаващия се кон на смъртта.

— Звънчета — повтори той и в съзнанието му се отприщиха вратите на хиляди страхове.

Линейката потегли и сирената нададе пронизителния си вой.