Лицето

— Има и още нещо.

Той се обърна към нея и макар да ги деляха около десетина метра, забеляза, че след неговите въпроси тя имаше много по-умислен вид, отколкото когато я видя в началото.

— Когато приятелят ви си тръгваше — продължи тя, — той спря на прага, след като отвори вратата, и ми рече: „Бог да благослови вас и розите ви“.

Вероятно това беше странно изказване за човек като Дъни, но нищо в тези седем думи не можеше да обясни защо при спомена за тях лицето на Роуена бе помръкнало.

— Веднага след думите му — добави тя — осветлението премигна и отслабна, угасна и светна пак. Тогава не си помислих нищо, нали имаше буря, но сега ми се струва, че това… означава нещо. Не знам защо.

Благодарение на натрупания опит през годините от разпити на хора Итън усети, че Роуена не е свършила и че търпението му би я предразположило да продължи по-сигурно от всякакви думи.

— Когато осветлението отслабна и угасна, приятелят ви се изсмя. Не беше гръмогласен смях, а кратичък и тих. Хвърли поглед към тавана, когато осветлението угасна, изсмя се и си излезе.

Итън продължи да мълчи в очакване.

Роуена изглеждаше учудена, че е казала толкова много за такова дребно нещо, но добави:

— В този смях имаше нещо ужасяващо.

Красивите мъртви рози зад стъклените стени.

Вятърът, душещ като звяр на вратата.

Дъждът, стържещ по прозорците.

— Ужасяващо? — повтори въпросително Итън.

— Не мога да го обясня с думи. Нямаше нищо смешно в този смях, беше някак си… ужасяващ.

Тя се почувства неловко и избърса с ръка безупречно чистата повърхност на щанда, сякаш бе видяла прах, боклук или петно.

Явно бе, че тя бе казала всичко, което искаше или можеше да каже.

— Бог да благослови вас и розите ви — рече Итън, сякаш за да развали проклятието.

Не беше сигурен какво би направил, ако осветлението угаснеше, но това не се случи.

Роуена се усмихна несигурно.

Итън се обърна отново към вратата и видя отражението си. Затвори очи, навярно за да се опази от гледката на въображаем призрак, делящ стъклото с него. Отвори първо вратата, а сетне и очите си.

Под рева на вятъра и звъна на звънчетата той излезе от магазина в студената декемврийската нощ и затвори вратата след себе си.

Итън изчака във входната ниша между витрините, докато една млада двойка с дъждобрани с качулки премина по тротоара, водена от златен ретривър на каишка.

Мокрият ретривър се радваше лудо на дъжда и вятъра и се носеше леко, сякаш лапите му бяха плавници, а вирнатата му муцуна поглъщаше тайнствените аромати от студения въздух. Преди да отмине, кучето вдигна поглед и очите му бяха толкова мъдри, колкото и влажни и тъмни.

Животното се спря, наостри клепналите си уши и килна настрани глава, сякаш не беше съвсем сигурно що за човек стои под прикритието на кораловорозовия навес между розите и дъжда. Опашката му се помръдна, но само два пъти, и то неуверено.

Задържана от четириногия си приятел, двойката поздрави с добър вечер, Итън отвърна, и жената се обърна към кучето:

— Хайде, Тинк, тръгвай.

Тинк се поколеба, взря се в очите на Итън и тръгна едва когато жената повтори командата.

Тъй като двойката с кучето вървяха в посока към джипа му, Итън почака малко, за да не върви по петите им.

Листата на дърветата покрай тротоара все още носеха позлатата на уличните лампи и от острите им връхчета се стичаха струйки, които блестяха като разтопено злато.

По улицата имаше по-малко коли, отколкото би могло да се очаква по това време на деня. Те се движеха по-бързо от безопасната скорост при такива условия.

Движейки се под навесите на магазините, Итън се приближи до колата си и извади ключовете от джоба на якето си.

Пред него Тинк на два пъти намали ход, обърна се да го погледне, но не спря.

Озоновият мирис на дъжда не можеше да удави благоуханието на прясно изпечен хляб, което се носеше от един от осветените ресторанти, готвещ се да отвори вратите си за вечеря.

Преди да завие в пресечката, кучето се спря още веднъж и се обърна да го изгледа.

Макар че гласът на жената бе приглушен от разстоянието и от шума на дъжда и съскането на гумите, той я чу да казва:

— Хайде, Тинк, тръгвай.

Тя повтори командата два пъти, преди кучето да тръгне и да опъне отново каишката си.

Тройката се скри зад завоя.

Итън стигна до червената зона близо до пресечката, където бе паркирал на забранено място, и се спря под последния навес. Взря се в движението по улицата и изчака да се появи пролука между префучаващите превозни средства.

Излезе под дъжда и прекоси тротоара. Прескочи мътния бърз поток в канавката.

Когато стигна зад джипа си, той натисна копчето за отваряне на дистанционното управление. Колата му изчурулика.

Той бе изчакал момента, когато не минаваха превозни средства, за да не го изпръскат, и сега заобиколи бързо колата си отзад, за да избегне неотложната нужда от химическо чистене.

Приближи се до вратата на шофьора и чак тогава осъзна, че не беше огледал добре самата кола от прикритието на последния навес. Изведнъж в него се затвърди убеждението, че като седнеше зад волана, щеше да види Дъни Уислър, жив или мъртъв, да го чака на седалката на пътника.