Лицето

Итън не можеше да чуе звънчетата през жалостивия писък, но виждаше как най-близката тройка трепери на връвчицата си. Трепереше.

Той протегна лявата си ръка към висулката, но не можа да я стигне. Пръстите му уловиха празния въздух.

Парализиращият страх замъгли и обърка мислите му и вероятно го хвърли в делириум, но звънчетата започнаха да му се виждат не просто като украшения, а като нещо мистично с гладката си и блестяща повърхност, със святкащите си извивки, едно въплъщение на надеждата, за което той изпита непреодолима нужда да се хване.

Явно парамедикът беше разбрал колко силно Итън желае да подържи звънчетата, въпреки че причината не му бе ясна. Той извади малка ножичка от един комплект инструменти и полюшквайки се в такт с клатенето на движещата се кола, сряза връвчицата, с която най-близката тройка беше завързана върху гирляндата.

Итън я стисна в лявата си ръка колкото нежно, толкова и яростно.

Беше изтощен, но не смееше да затвори очи отново, защото се страхуваше, че сетне, когато ги отвори, няма да види нищо, освен мрак, който никога няма да си отиде, и от тук нататък той няма да види нищо от света.

Парамедикът взе пак слушалката и вкара накрайниците в ушите си.

С пръстите на лявата си ръка Итън преброи звънчетата на връвчицата от най-малкото до най-голямото и обратно.

Усети, че държи това украшение, както бе държал броеница в тихата болнична стая през последните нощи от живота на Хана — с еднаква доза отчаяние и надежда, с неочаквано страхопочитание, което поддържаше сърцето, и стоицизъм, който го бронираше. Надеждата му не се бе осъществила, но стоицизмът бе от жизнена важност, когато се бе наложило да преживее загубата й.

Между палеца и показалеца си той се бе опитал да изстиска милост от мънистата на броеницата. Сега пък гладеше извивките на звънчетата и търсеше повече разяснение, отколкото милост, търсеше разкритие, за което ушите са глухи, но на което щеше да откликне сърцето.

Итън не затвори очи, за да не допусне мрака, но все пак сенките запълзяха от периферното му зрение като мастило по нишките на попивателна хартия.

Изглежда, неравномерният пулс в слушалката бе разтревожил парамедика. Той се наведе ниско над пациента си, но гласът му продължаваше да иде отдалеч. С маска на професионално спокойствие на лицето си той заговори с настойчивост, която издаваше дълбоката му загриженост:

— Итън, не се предавай! Дръж се здраво! Дръж се, да го вземат дяволите!

Стиснато във възела на мрака, полезрението на Итън се стесняваше.

Той долови острата миризма на спирт. Чувството за хлад под сгъвката на лявата му ръка бе последвано от убождане.

Вътре в него шумът от тракащите копита на коня, яхнат от смъртта, се превърна в гръмотевичния тътен на апокалиптично, хаотично галопиращо стадо.

Линейката продължаваше да хвърчи към „Богородицата на Анджелис“, но шофьорът беше изключил сирената, разчитайки на въртящите се сигнални светлини на покрива.

След прекратяването на жалостивия писък на Итън му се стори, че чува отново звън от звънчета.

Това не бяха звънчетата, които той гладеше ли, гладеше, за да успокои страха си, нито пък украшения, които висяха от червените гирлянди. Сребърният звън идеше от разстояние и го зовеше настоятелно.

Полезрението му се сви до една мъглява светла точка и след това смъртоносният възел се стегна докрай и го ослепи напълно. Приемайки неизбежността на смъртта и безкрайния мрак, той най-сетне затвори очи.

После отвори вратата и очите си.

Под рева на вятъра и звъна на звънчетата на входа той излезе от „Рози завинаги“ в студената паст на декемврийската нощ и затвори вратата след себе си.

Не можеше да повярва, че е жив, че стои на краката си, които не бяха премазани. Той изчака във входната ниша между витрините, докато една млада двойка с дъждобрани с качулки премина по тротоара, водена от златен ретривър на каишка.

Кучето вдигна поглед и очите му бяха толкова мъдри, колкото и влажни и тъмни.

Двойката поздрави с добър вечер.

Загубил способността да говори, Итън кимна.

— Хайде, Тинк, тръгвай — подкани жената кучето и понеже то се поколеба, тя повтори командата.

Мокрият ретривър изприпка с вирната муцуна, която улавяше тайнствените аромати от студения въздух, следван от господарите си.

Итън се обърна и се взря в цветарката, която продължаваше да стои зад щанда в дъното на помещението със стъклените ковчези, пълни с рози.

Роуена го беше наблюдавала. Сега тя бързо сведе поглед, сякаш вършеше някаква работа.

Със същата несигурност в краката, както и в главата, Итън се върна по пътя, по който бе дошъл дотук, под закрилата на навесите на магазините и ресторантите към колата си в червената зона.

Пред него Тинк на два пъти хвърли поглед назад, но не спря.

Минавайки покрай ресторант, накичен със запалени свещи и блестящи съдове, вдишвайки аромата на прясно изпечен хляб, Итън си помисли: Това е животът.

Преди да завие в пресечката, кучето хвърли още един поглед назад. После тройката се скри зад завоя.