Майсторите на желязо

Новината за смъртта на Яма-Шита беше изпратена с кон до двореца в Сара-куза, но бързото й пристигане не беше гарантирано, тъй като ездачът трябваше да пресече северното владение на То-Йота.

Пощенските гълъби, използвани за пренасяне на строго секретни съобщения до двореца, бяха отнесени с него в Херън Пул. За нещастие земетресението беше преобърнало каретата и кочияшът и гълъбарят бяха намерени със смазани черепи — вероятно от летящи камъни, — а гълъбите бяха излетели от кафезите.

Докато бяха по средата на дебатите, един лодкар донесе съобщение от Мин-Орота. Той беше на кея и искаше разрешение да се качи с четирима шинтоистки свещеници, за да окаже последна почит на своя приятел и съюзник. Двама благородници слязоха на брега, за да го посрещнат и придружат.

Отвореният ковчег на Яма-Шита лежеше на катафалка, покрита с бяла коприна. След традиционните траурни церемонии Мин-Орота прекара един час в мълчаливо съзерцание на тялото на своя приятел, след това поиска да говори насаме с най-близките помощници на мъртвия. Само двама от тях бяха на крака. Четирима бяха тежко ранени, един се очакваше да умре още по пътя, а труповете на други седем лежаха в трюма.

Когато се увери, че не могат да ги подслушват, Мин-Орота подхвана темата за „раклата, пълна със скъп копринен плат“, който Яма-Шита бил донесъл за подарък на главните дами в дома на Мин-Орота, но, уви, не живял достатъчно дълго да поднесе подаръка лично. Знаели ли помощниците за намерението на господаря си по този въпрос и ако знаели, къде била раклата?

Мин-Орота имаше късмет, че двамата мъже пред него бяха от четиримата, освен него и мъртвия Яма-Шита, които знаеха точния характер на предмета, скрит под скъпия плат. След размяна на многозначителни погледи по-старшият от двамата отговори. Да, те знаели за подаръка, но тъй като господарят им не бил живял достатъчно, за да го връчи сам, те не можели да го поднесат от негово име. Такова решение можел да вземе само неговият наследник.

Мин-Орота похвали безкрайния им такт и предпазливост, но им обясни, че не са го разбрали. Той не искал да получи онова, което не можело да бъде дадено лично. Онова, което искал да предложи, било раклата и съдържанието й да се пазят грижливо, докато нещата не се решат окончателно. Предлагал това само защото хората му в резиденцията на генералния консул тази сутрин му съобщили някои много обезпокоителни новини: шогунът бил научил за деликатния товар на джонката и бил планирал да пресрещне флотилията при завръщането й под претекст да окаже почит на мъртвеца.

Това откровение накара двамата помощници да се спогледат предпазливо.

Хората на шогуна можели лесно да намерят някакво извинение и да вземат ценното за техния господар съдържание на раклата, продължи Мин-Орота. Ако бъдели изправени пред тази опасност, те винаги можели да се спасят, като кажат, че са я изхвърлили през борда — но нямало ли това да е жалко предателство на желанието на техния мъртъв господар?

Другата възможност била да превозят раклата по суша, но тогава превозвачите също можели да бъдат хванати от То-Йота. Само на него, на Мин-Орота, главния партньор в предприятието, което техният мъртъв господар бил описал като мечти на „предачите и тъкачите“, можела да се повери раклата и нейното съдържание, докато не бъде избран наследник на Яма-Шита.

Думите на Мин-Орота не оставиха у двамата никакво съмнение, че той е напълно запознат с плановете на Яма-Шита. След като се оттеглиха в ъгъла и се посъветваха шепнешком, те се върнаха и коленичиха пред Мин-Орота. Той им направи знак да седнат и да говорят. Двамата се поклониха почтително и седнаха.

Те били благодарни, каза по-старшият, за предупреждението му. Раклата можела да бъде поверена на неговите грижи, но знаел ли той за опасностите, пред които се изправя, като става неин пазител?

Мин-Орота заяви, че е готов да ги приеме. И че Яма-Шита е направил огромна жертва с начинанието си да поведе Ни-Исан в новата ера. Той, Кио Мин-Орота, споделял неговата благородна проникновеност за бъдещето и бил щастлив да рискува собствения си живот, за да помогне то да стане действителност. С това щял да докаже на мъжа, който скоро ще наметне мантията на техния мъртъв господар, че е достоен съюзник. Човек, на когото могат да се доверят най-големите и най-ужасни тайни. Подбраните от Мин-Орота думи ясно показаха, че той разбира истинския характер на начинанието: повторното улавяне на тъмната светлина.

После уговориха времето и мястото: по обяд в усамотената господарска къща в имението далеч от двореца и оживеното пристанище. Разтоварването на раклата посред бял ден нямало да привлече вниманието на стражата, а един чиновник от двореца щял да е наблизо, за да разкара досадните митнически служители.